9 от 10 учители у нас страдат от така наречения "синдром на прегарянето". Това показва първото по рода си представително проучване у нас за състоянието, познато на Запад като бърнаут.

Педагозите в българските училища са стресирани, изхабени и затрупани от куп канцеларска и административна работа, която не би трябвало да влиза в длъжностната им характеристика. Те полагат над 60-часов извънреден труд всяка седмица и се сблъскват с апатични младежи, остаряла програма и система, която плаче за реформа от години.

Учителите се оплакват още от лошата комуникация между институцията и родителите - връзката, която е така основополагаща за една добре функционираща образователна система. Връзка, която неминуемо липсва в българското училище. Вместо нея обаче има друго - взаимни нападки между двата лагера, от които най-много страдат децата.

А те са и поредната бримка в опънатия чорапогащник - демотивирани, апатични, агресивни ученици, размити ценности съвсем увеличават сериозността на проблема и стресира допълнително преподавателите.

8 от 10 учители твърдят, че агресията сред учениците им действа негативно.

"Ако 50% е агресията, 50% при този стресов фактор е и апатията на останалата част от учениците. Да, те стоят в клас, да, те присъстват, но липсват резултати. Тази апатия е придобита от статукво, което години наред е спомагало за развитието на този стресов фактор", показва проучването на синдикат "Образование".

Немалко партньори на образователната система вървят с мантрата, че едва ли не училището трябва да бъде много, много забавно, интересно и между другото нещо да научават учениците. В същото време обаче арсеналът на учителите за въздействие е безкрайно ограничен.

И какъв е пътят тогава?

Очевидно училището не е градският мол - децата не са там на почивка и определено целта на МОН не е да ги забавлява. Не е и това работата на образователното ведомство. Липсват обаче сериозни реформи, които да отговарят на съвременната действителност.

Факт, все повече се работи в посока дигитализация на образователния процес. Защото, колкото и да не ни се иска, животът в 21 век минава през екрана. Но цялата система върви по единен модел, според който всяко едно дете прилича на другото. Всичко е вкарано в един калъп и прилича на производствен процес. А образованието е много повече.

То трябва да е съобразено с нуждите на всяко учебно заведение. С подходът на всеки един учител. Защото учителят е този, който познава децата, капацитетът им, нуждите им, методите, които биха проработили. Но нямат тази свобода.