Днес е 1 май – официален празник. Цветя, речи, обяви за намаления и… тишина в душата на работещия човек. Защото за него това вече не е ден на гордост, а ден на дълбоко усещане, че трудът му отдавна е загубил цената си.
Какво остава от мечтата, че трудът се възвисява? Колко хора днес могат с гордост да кажат: „Обичам работата си и ме ценят за нея“? В ерата на изгорелите професии, на заплатите, които се топят в касовата бележка още преди да сте ги усетили, 1 май звучи като лоша шега.
Денят на труда в България се отбелязва с почивка – иронично, защото много хора не могат да си позволят дори да не работят. А такива, които са на смени, на договори с „гъвкаво работно време“, или „на свободна практика“ със задълженията до безкрай, дори не знаят, че има празник.
Светът се променя, но уважението към труда изостава. Празнуват го тези, които отдавна не знаят какво е истинската работа – с пот, с отговорност, с преглъщане на унижение, защото „има още 20, които чакат на опашка за мястото ти“. Празнуват и тези, които създават стойност, но остават незабелязани – учители, медицински сестри, работници, шофьори, касиери.
1 май трябва да е ден за признание. Ден, в който държавата да се поклони пред труда на хората, а не да ги удавя в обещания и кухи речи. Трябва да е ден за гордост, не за равносметка на разочарования.
Но нека не забравяме – трудът е достойнство. И въпреки всичко, все още има хора, които се борят, които създават, които не предават смисъла на думата „честен труд“. Заради тях този ден все още има значение. И ако някой ден го върнем като символ, а не като подигравка, ще е именно заради тях.
Честит 1 май на всички, които не чакат празника да ги оцени – защото всеки ден го заслужават.
