На днешния ден, преди 188 години, в едно обикновено карловско семейство се ражда необикновен човек. Васил Иванов Кунчев – Апостолът на свободата. Но нима е възможно да остане "просто" човек някой, който се е отказал от всичко човешко, за да служи на една мечта – Свободата?
Всеки народ има своите герои, но Левски не е просто герой. Той е съвестта на българската нация. Еталон за морал, мярка за достойнство, символ на идеал, който не търпи компромиси. Левски не воюва за слава, нито за богатство. В джоба си е носил въже, а в сърцето – вярата, че "времето е в нас и ние сме във времето".
Днес е 18 юли. Ден не просто на почит, а на равносметка.
Какво бихме казали на Левски, ако стоеше пред нас сега? Можем ли да понесем погледа му? Не онзи строг и суров от портретите, а онзи вътрешен поглед – на човек, който е мечтал за "чиста и свята република", а не за република на корупцията, апатията и политическите компромиси.
Събудихме ли се като "свободни хора", както той ни нарича в писмата си? Или се унасяме в дрямката на удобството, търсейки оправдания и виним историята, политиците, съседите… всички – освен себе си?
И все пак, Левски не е укор. Той е надежда. Той е посока. И всяка година на 18 юли, България сякаш спира за миг – за да го чуе.
„Ако спечеля, печеля за цял народ. Ако загубя – губя само мене си.“
В тези думи има смисъл, по-дълбок от цял учебник. В тях има саможертва, каквато малцина са способни да понесат. И в същото време – кротка, тиха, човешка вяра в нещо по-добро, което ще дойде… ако го заслужим.
Днес няма как да променим миналото, но можем да бъдем достойни за него. Да върнем почтеността в малките неща. Да пазим паметта жива не само със слова, а с действия. Да бъдем като Левски – дори малко, дори понякога.
Защото Апостолът не е само в миналото. Той е огледало на бъдещето.
