Понякога надеждата идва тихо. Не с фанфари, не с лозунги и речи, а с детски гласчета, които се чуват от един храсталак в кучешкия парк. „Аз съм Левски, ти кой си?“ – думи, които на пръв поглед изглеждат като просто игра, а всъщност носят в себе си цяла вселена.
Защото, когато деца на 3-4 години избират да се „превъплътят“ не в анимационен герой, не в супермен или в поредната телевизионна звезда, а в Апостола – тогава си казваме, че някой някъде е свършил правилно работата си. Някой е разказал, възпитал, предал онова, което често губим в ежедневната суета – паметта, достойството, идеала.
Колко често се оплакваме, че младото поколение е изгубено, че няма ценности, че телевизията и интернет са го превзели? А после идва този момент на културен „шок“, който, вместо да ни обезсърчи, ни кара да се просълзим. Защото вярата, която лесно губим, децата ни връщат.
И ако си зададем въпроса „Какво бъдеще чака България?“, отговорът може да бъде именно в едно такова детско „Аз съм Левски“. Бъдеще, в което името на Апостола не е просто страница от учебника, а жив символ, част от играта, част от съзнанието, част от характера.
Тези деца утре ще пораснат. Ще имат свои битки, свои избори. Но ако още в най-ранна възраст в душите им живее Левски – с неговата честност, саможертва и любов към Родината – тогава има надежда. Не надежда на думи, а истинска.
Да поздравим родителите им. Защото възпитанието започва вкъщи, около масата, в приказките преди сън. Не в институции, не в кампании, а в онези малки уроци, които формират големи личности.
Нека този пример, разказан от Силвия Стефанова от Велико Търново, да е заразен. Нека да помним, че възпитанието не е старомодна дума, а фундаментът, върху който ще стъпят утрешните ни водачи, учители, лекари, творци.
И когато си кажем „Обичайте я тая страна“, нека помним, че любовта към България започва именно оттам – от детския глас в парка, който с гордост заявява:
„Аз съм Левски!“
