Докато хиляди българи гледат с ужас как пламъците изяждат гора след гора, дом след дом, а хора губят покъщнина и спомени, има и такива, които без грам мисъл хвърлят фасове през прозореца на колата си. „Какво пък толкова, то е само една цигара!“ – ще каже някой. Само че точно „една цигара“ е достатъчна, за да се превърнат декари гори в пепелище, а нечий живот – в ад.

Във Велико Търново очевидци заснеха жена зад волана на сив Hyundai, която без никакво притеснение изхвърля тлеещ фас върху сухата крайпътна растителност. Сцената е повече от абсурдна – държавата ни ежедневно се бори с десетки пожари, жегата превръща всяка тревичка в барут, а ние пак си играем на руска рулетка с природата и човешките съдби.

Браво, госпожо! Точно така се прави – фасчето през прозореца, ей така, с фин жест, сякаш хвърляте роза от сцена. Какво значение има, че половин България гори? Че цели семейства губят домовете си, а гори, които са растяли векове, се превръщат в пепел за минути? Важното е музиката в колата да свири, вятърът да гали ръката Ви, а пепелникът – да си остане чист, възмущава се Росица Георгиева, заснела колата на "госпожата".

Това, че един фас може да подпали гора, да изпепели къщи, да убие животни и дори хора – дреболии. Важното е удобството. Важното е да не си цапаме колата, нали? Така или иначе някой друг ще гаси пожара. Някой друг ще рискува живота си в огъня, за да овладее последствията от Вашия фас.

Това не е просто дребно нарушение. Това е престъпление срещу всички нас. Защото следващия път фасът може да подпали гората, в която играят деца, или селото, в което възрастни хора няма да успеят да избягат навреме.

Хвърлянето на фас през прозореца не е „дреболия“. Това е безразсъдие, което трябва да се наказва строго. Не със символична глоба, която да се плати с досада, а с истински тежки санкции – както финансови, така и наказателни.

Докато едни рискуват живота си в борба с огъня, други си палят цигарата с усмивка и хвърлят фасчето през прозореца. И после всички плащаме цената – с данъците си, с въздуха си, с бъдещето на децата си.

Колко още пожари, колко още изпепелени човешки съдби са нужни, за да спрем да търпим безхаберието?