Понякога нещата преминават границите на допустимото. Не границите на закона – него отдавна сме се научили да заобикаляме. А границите на човечността. На морала. На елементарната почтеност към мъртвите и към тези, които ги обичат.

Бащата на загиналата Сияна – Николай Попов – написа в социалните мрежи, че дъщеря му е била обрана в болницата, в която е издъхнала. Болницата, която трябваше да я спаси. Или поне да я изпрати с достойнство. В пост, който събира гняв, болка и безпомощност, той споделя:

"Милото ми детенце е било обрано. Някой си е позволил да свали обеците от тялото ѝ... Това се е случило, след като е починала в болница “Сърце и мозък” в Плевен. Нямам думи… Ще обърна всичко, докато не спрете! Крадци!!!!”

А ние, които пишем за това, също нямаме думи. Или ако имаме – те са груби, тежки, болезнени. Защото какво остава от една майка или баща, след като детето им си отиде? Само спомени. Само вещи. Само малки символи, които значат всичко. А някой ги е отнел. Отнел ги е от мъртвото тяло на дете. В болница. Със системи. Сред бели престилки и бдителни охрани.

Става дума за обици. Може би – безкрайно „евтини“ за този, който ги е откраднал. Но безценни за баща, който вече никога няма да прегърне дъщеря си. И тук не говорим просто за кражба. Говорим за поругание на смъртта. Говорим за грабеж над последното, което е останало от един живот.

И питаме: Ще има ли отговорни? Ще бъде ли това „разследвано“ с онази административна вялост, с която обикновено се мият ръце? Или ще започне пингпонгът между институции, с износени фрази като „не можем да потвърдим“, „всички процедури са спазени“, „липсват данни“…?

И докато няма отговор, това петно ще остане – върху болницата, върху системата, върху нас като общество, което мълчи, докато мъртвите биват „обирани“.

Никой не може да върне Сияна на нейните близки. Но някой дължи поне отговор. А за този, който е дръзнал да пипне мъртвото ѝ тяло с алчни пръсти – да си знае: има кражби, които не се прощават дори в ада.