В деня на Задушница Николай Попов – бащата на загиналата Сияна – изрече думи, които разтърсиха десетки хора в социалните мрежи. „Толкова е безумно да ходиш на гроб на дете“, написа той, описвайки болката от загуба, която определя като напълно предотвратима – резултат от „чисто безхаберие“ и „чужди грешки“.

Николай Попов със загадъчен пост: "Сияние" за България - готови сме!

В разтърсващото си послание бащата говори за празната детска стая, останала непокътната – сякаш Сияна просто е излязла за училище. Дрехите, моливите, играчките са там, но нея я няма. „И си даваш сметка, че това е завинаги“, пише той. Завинаги разделение на живота на „преди“ и „след“. Преди – когато е имало смях, разговори в колата, малки обикновени мигове. След – когато всичко това се превръща в невъзможна мечта.

„Жълто-кафява следа" или жълто-кафява експертиза? Бащата на Сияна с нов взрив по делото

Думите му са не само лична изповед, но и болезнен въпрос към обществото – за отговорността, за закона, за цената, която родителите плащат. И за онези малки, обикновени моменти с децата, които често приемаме за даденост, докато не стане късно.

Ето какво написа Попов:

"Задушница е. Толкова е безумно да ходиш на гроб на дете.
Гибел предизвикана от чужди грешки, напълно предотвратима.
Чисто безхаберие.
Стаята е непокътната, стои сякаш тя е отишла на училище, дрехите, моливите, играчките, всичко е там. Но нея я няма.
И си даваш сметка, че това е завинаги. Не за ден, два. Минута, две.
Завинаги.
Ужасно е…
Вещите остават, могат да стоят хиляди години…
Буцата става още по голяма, стиска те за гърлото и не можеш нищо да направиш.
Отнеха децата ни, платихме ужасен данък, защото тук е така.
Закона е врата в полето.
Не зная дали си давате сметка за мащаба на тази трагедия. Какво е да влезеш в празната стая, да гледаш старите снимки, да делиш на преди и след.
Когато тя беше жива……тогава бяха хубавите дни, а вече е друго.
Всичко това, което е ежедневие, което понякога иска да бързаш-става мечта. Невъзможна мечта.
Да заведа Сияна на училище, да дърдорим в колата.
Да приберем някоя клета животинка от улицата.
Какви щастливи, обикновенно човешки мигове.
Пазете ги. Те са много, много скъпи.
Хода на живота е жесток, когато загубиш най-скъпото си даваш сметка за малките неща. Оказва се, че са най-важни. Прегръдката на детето ти, усмивката, смехът.
Стоя в празната стая и пак се питам-нямаше ли как да я спася?
Защо я пуснах, защо?
Все въпроси, с отговор без смисъл.
Никой не може да върне времето назад.
Пазете миговете, обичайте децата си, майките, бащите.
Тук сме временно и сме за малко.
Дори не знаем докога….
Мир на душите им."

Десет месеца от смъртта на Сияна: Протест и блокада на пътя край Телиш