Сутринта на 18 септември в Стара Загора, на пътя, където животът и смъртта могат да се срещнат за части от секундата, Тодор Петров става свидетел на нещо, което оставя не по-малко белези от самото пътнотранспортно произшествие. Не катастрофата, а реакцията на десетките шофьори, които просто подминават. Никой не намаля, никой не спря. Всеки продължи, сякаш нищо не се е случило, сякаш хората в ударената кола са невидими.

И това е може би най-страшното. Не че нещастията се случват – те са част от крехкостта на човешкия живот. Ужасяващото е, когато покрай нечия беда преминаваме като край счупен знак на пътя – безучастно, безгласно, със студенина, която замразява всяка следа от състрадание.

Ето целия пост на мъжа от стара Загора, публикуван във Facebook:

Тази сутрин (18.09.) станах свидетел на нещо много неприятно. При едно ПТП, на което все още нямаше полиция или линейка, десетки шофьори просто минаха покрай случилото се. Никой не намали, никой не спря да провери дали пострадалите са добре, дали имат нужда от помощ, дали има деца в автомобила или поне дали вече е съобщено за инцидента.

Защо сме станали толкова безразлични? Утре това може да бъде ваш близък, а дори и да не е – човещината изисква да се спрем и да помогнем. Понякога една минута внимание може да спаси човешки живот.

Хора, спрете! Погледнете! Попитайте!

Защо сме станали толкова безразлични? От страх да не закъснеем за работа? От усещането, че „някой друг ще помогне“? Или защото в епохата на затворените прозорци и силната музика сме забравили най-важното правило – че зад волана сме хора преди да сме шофьори?

На пътя виждаме най-ярко как обществото ни се разпознава в огледалото на собствената си отзивчивост. Спираме ли, когато друг е в беда? Обръщаме ли глава, за да попитаме „Добре ли сте?“? Или минаваме през живота на другите така, както през кръстовище на жълто – с надеждата, че ще се размине?

А истината е проста – утре на това място може да бъде вашият близък, вашето дете, вие самите. И тогава ще се молите някой да спре. Понякога една минута внимание, едно набрано „112“, едно „Как сте?“ може да спаси човешки живот.

Безразличието е най-опасната катастрофа. И тя не се случва на пътя – тя се случва в нас.

Защото човещината не е опция – тя е дълг.