Понякога животът ти връща надеждата там, откъдето най-малко очакваш — в един училищен двор, още преди изгрев. Една съвсем обикновена сутрин във Варна започва с телефонно обаждане, което всяко семейство би приело със свито сърце: заместник-директорът на СУЕО „Ал. С. Пушкин“ съобщава трите имена на бащата на ученик. Първата мисъл — детето. Вторият, неочакван вариант — портфейл.

Оказва се второто. Но истинският шок идва после.

Петър Николов не знае, че е изгубил портфейла си. Не е разбрал кога е изпаднал. Предполага, че е станало предната вечер пред дома му — точно срещу училищния двор. А вътре е било всичко: лични документи, банкови карти, адвокатска карта… и над 1000 лева, заплатени му от клиенти ден по-рано.

Сумата, която много хора не биха устояли да задържат. Документи, които всеки би могъл да използва недобросъвестно. И една история, която спокойно можеше да завърши с тревоги, анулирани карти, загубени документи и разделена вяра в човешката честност.

Но не завършва така.

Завършва с „всичко е вътре“. До последната стотинка. До последния документ. До последната надежда в доброто. Неизвестна жена намира портфейла в двора на училището. Няма време да чака, няма желание да бъде снимана или спомената. Просто го оставя в ръцете на учителя по физическо и бърза за работа — защото за доброто не се чака благодарност.

Учителят предава портфейла на заместник-директора. Заместник-директорът звъни на родителите. И така се задвижва верига на доброто — тиха, ненатрапчива, истинска.

Когато Петър пристига в училището, сънен и готов да приеме, че парите ги няма, че документите поне може би са спасени, той получава шока, който все по-рядко ни поднася светът:

Всичко е там. Точно както е било. Нищо не липсва.

„Думите не ми стигат да опиша чувствата си“, казва той. За благодарност. За облекчение. За изненадата, че доблестта не е изчезнала от ежедневието ни.

Тази история си струва да бъде разказана. Защото напомня нещо важно: доброто не е мит, не е приказка, не е нещо от миналото. То живее в жестовете на непознат човек, в отговорността на учител, в коректността на институция, в едно училище, което вместо случайно място на улицата се оказва сцена на човечност.

Ето целия пост на Петър Николов, публикуван във Facebook:

Тази сутрин се събуждам и чувам, че някой звъни на съпругата ми и съобщава моите три имена. Оказва се заместник-директорът на СУЕО „Ал. С. Пушкин“ (или „Руското училище“) във Варна, където учи нашият син. Очакваме, че става дума за детето, но се оказва, че някой е намерил моя портфейл и го е предал.

Но аз не съм ходил в двора на училището нито тази сутрин, нито вчера. И не знаех, че съм си изгубил портфейла – още спях. Подозирам, че снощи, докато съм си вадил палтото от колата, портфейлът ми е изпаднал в тъмното. Ние живеем точно срещу училищния двор, на няколко метра. А после бях изморен и въобще не съм го търсил (обикновено е във вътрешния джоб на палтото, сакото или чантата) и го проверявам преди да тръгна за работа.

Отивам в канцеларията на училището и ми връщат портфейла с всички документи и пари. Това вече не можах да го повярвам, защото сумата беше над 1000 лв., които ми бяха платени от мои клиенти предния ден. И си викам, отивайки сънен: поне документите да са там… парите ще ги преживеем…

Имаше и няколко банкови карти, освен личната карта, шофьорската книжка, талона на автомобила, адвокатската карта… Оказа се, че всичко е така, както съм го оставил.

Искам да благодаря на жената, която го е намерила и предала, но е казала, че бърза за работа; на учителя по физическо, който го е приел в двора и го е предал на заместник-директора г-н Николов; на цялото училище за честността и доблестта. Верига на доброто!

Още веднъж – поклон и благодаря! Думите не ми стигат да опиша чувствата си.