"За величието на една нация и моралния й прогрес може да се съди по отношението й към животните." - Махатма Ганди

 

Какво е доброто? За някои отговорът е ясен — отношението към близки и приятели -  към майка, баба, татко и дядо... Към любимия човек и близките приятели, сърдечните постъпки към всички тези, които ни заобикалят. Към непознатия, с когото се разминаваме на улицата, с нуждаещия се, който търси състрадание. А заедно с това — как се отнасяме към животните, малки и големи, пухкави или плашещи, които са сред нас.

Млада дама трогна пловдивчани с публикация за един от онези хора, които може и да не забележим в забързаното ежедневие, но които са източник на топлина към захвърлените кучета и котки — плод на човешкото безхаберие, често ритани и гонени, които изпълват улиците на Пловдив.

„Човекът беше с похабени дрехи, но с душа по-чиста от всяка изгладена риза. Косата му — посивяла, ръцете — груби от времето, но в тях — шепи грижа. Всеки ден идваше с малка торба храна, а зад него — тишина и уважение, което не се изисква, а се печели“, започва разказа си Теодора Петрова.

Тя описва и реакцията на котките към мъжа — според нея те са привлечени не само от инстинкта за храна, а от нещо по-дълбоко — добрината, която той излъчва.

„Тичаха към него, сякаш усещаха не само мириса на храна, а и топлината, която светът рядко им дава. Той не говореше много, само се усмихваше, докато сипваше по малко за всяко лапиче. И сякаш за онези няколко минути светът спираше да бъде груб“, допълва Петрова.

Тя споделя, че е останала трогната от ситуацията — от контраста между скромния човек, който може да остане „невидим“ в забързания град, но станал център на „вселената“ за няколко живи същества, които също са „невидими“ за мнозина.

Дамата не споделя лицето на пловдивчанина… но може би това още повече засилва разказа за него. Защото в неговата анонимна добрина може да се припознае някой негов събрат по добро — от София, Варна, Бургас или всяко друго кътче по света, който е спрял, отделил частица от това, което притежава, и е избрал да дари — дори на животно.

„Този човек ме трогна. Понякога най-светлите души се крият зад най-семплата външност. И онзи, когото мнозина подминават с безразличие, дава повече любов от цял един град“, заключава дамата.

 В свят, в който често обръщаме внимание на лъскавото, силното и шумното, понякога най-голямото величие се крие в един малък жест.

Вижте и цялата публикация, споделена от Теодора Петрова: 

"Човекът беше с похабени дрехи, но с душа по-чиста от всяка изгладена риза. Косата му — посивяла, ръцете — груби от времето, но в тях — шепи грижа. Всеки ден идваше с малка торба храна, а зад него — тишина и уважение, което не се изисква, а се печели.
Котетата го познаваха. Тичаха към него, сякаш усещаха не само мириса на храна, а и топлината, която светът рядко им дава. Той не говореше много, само се усмихваше, докато сипваше по малко за всяко лапиче. И сякаш за онези няколко минути светът спираше да бъде груб.

Този човек ме трогна. Понякога най-светлите души се крият зад най-семплата външност. И онзи, когото мнозина подминават с безразличие, дава повече любов от цял един град. 
Човекът с малка количка, пълна с грижа."