Публикация на Анна Дамянова, майка на 25-годишната Снежанка Мустафова, която живее с диагноза Детска церебрална парализа, предизвика вълна от реакции в социалните мрежи. С дълбоко личен и болезнено откровен тон тя повдигна въпрос, който мнозина предпочитат да подминават: безразличието към децата с увреждания и липсата на елементарно уважение към малкото пространства, предназначени специално за тях.

Повод за нейното емоционално обръщение стана люлка в парк в столичния квартал „Надежда“, създадена специално за деца в инвалидни колички. Въпреки ясно поставената табела, която указва предназначението ѝ, всеки път, когато Анна извежда дъщеря си в парка, съоръжението е заето от деца без увреждания.

„Цял парк има за децата без увреждания - люлки, пързалки, катерушки, забавления колкото искате. Искате ли да ви дам инвалидната количка на Снежанка, да си повозите децата в нея? Правя ви това предложение, защото много от вас мислят и казват, че нищо не се е случило и голяма работа, че децата се люлеят на тази люлка и нали са деца, любопитни са. В такъв случай - заповядайте да ги повозите в инвалидна количка, нали са любопитни! Пък и така може да усетите какво ми е на мен или и това не би ви трогнало. Много ме познавате, защото Снежанка вече е на 25 години, това лято ще навърши 26. Някой ми симпатизирате, други не ме харесвате, защото съм по-устата и се боря срещу неправдите. Не ми се сърдете, че днес спрях вашите деца без увреждания да се люлеят на люлката за деца с увреждания и им се скарах. Гледахте ме на кръв, дори ми обяснявахте как не е имало дете в количка и за това вашите са играли там, проблем нямало. Всъщност проблем има! Проблемът е, че освен, че на държавата не и пука за хората с увреждания, на обществото също не му пука. На родителите на здрави деца не им пука. Единици са тези, които се замислят и обясняват на децата си, че не е редно“, написа Анна Дамянова.

Това не е просто оплакване. Това е вик. Вик от майка, която всеки ден се бори не само с предизвикателствата на диагнозата на детето си, но и с грубата реалност – че мнозина не желаят дори за миг да се поставят на нейно място. Че рядко се намира родител, който да обясни на детето си защо тази една-единствена люлка не е за него. Че когато Анна се осмели да направи забележка, тя получава презрителни погледи и гневни думи – не съчувствие.

„Знаете ли, че душата ме боли от вашето безразличие? Знаете ли, че сълзи напират в очите ми от безпомощност всеки път, когато трябва да обяснявам едно и също, а никой не чува и не вижда?“, продължава тя. С думите си Анна не просто защитава достъпа на дъщеря си до една люлка – тя настоява за нещо много по-дълбоко: човешко разбиране и състрадание.

Тя предупреждава и за реална опасност – че съоръжението, създадено специално за деца с увреждания, може да бъде повредено от неправилната му употреба:

„Някой ден тази люлка ще бъде счупена, но не от моето дете или друго в количка, а от вашите. Вашите ще имат къде да продължат да играят. А Снежанка – не. Тя ще иска да я люлея, но няма да има люлка, а тя обича да се люлее и не разбира, че тези, които са навсякъде, не са подходящи за нея, и ще си бие с юмручета главата, защото ще се ядосва“.

Публикацията на Анна Дамянова завършва с думи, които разкъсват тишината на равнодушието:

„Извинявам се, че си позволих да ви напомня, че децата с увреждания съществуват“.

Тази история е показател за това как обществото често пренебрегва нуждите на най-уязвимите си членове. Колко от нас биха се замислили преди да паркират на инвалидно място „за малко“? Колко родители биха се намесили, ако детето им ползва нещо, което не е предназначено за него? И колко биха чули гласа на една майка, която не моли за съжаление, а за уважение?