Пловдив отново се изправя пред тъжен и болезнен въпрос – какво се случва с начина, по който децата ни разбират любовта, границите и уважението?

Пост на майка от ЖР „Тракия“ разбуни социалните мрежи, след като тя разказа как е станала свидетел на притеснителна сцена: младеж грубо дърпа момиче, притиска я до дърво, стиска ръката ѝ, а тя се опитва да се отдръпне.

Двама мъже реагират мигновено. Преминават, намесват се, опитват да помогнат. Момичето и момчето избягват. Отговорът им? „Това си е наша работа.“

Не, не е тяхна работа. Не е „детска игра“. Не е „драматизиране“. Това е сигнал за проблем, който вече не може да се прикрива.

Под публикацията се появиха тежки признания.

Една жена разказва как в гимназията е била ежедневно малтретирана – психически и физически. Как никой не ѝ е казал, че може да откаже. Че може да потърси помощ. Че това не е любов. Днес, 15 години по-късно, само мисълта за този човек ѝ предизвиква паник атаки.

Това не е единичен случай – това е пропуснато родителство, пропуснат разговор, пропусната защита.

А друг коментар описва още по-абсурдна сцена: три момичета на 12–14 години си раздават шамари за забавление пред училище "Черноризец Храбър", пред десетки възрастни, пред деца. Смях, надпревара, „айде, сега на мен“. И никой – абсолютно никой – не реагира.

Какво казват тези истории? Че проблемът вече не е „младежко поведение“. Той е културен. И дълбок. Агресията не идва само от момчетата. Не е свита само в междублоковите пространства. Не е скрита под дрехите или грима. Тя е навсякъде – в това как децата разбират близостта. В това как обществото мълчи. В това как възрастните подминават. В това как не говорим достатъчно, не обясняваме достатъчно, не виждаме навреме.

Любовта не боли. Страхът не е грижа. Шамарът не е игра. Това трябва да бъде казано ясно – в семействата, в училищата, на улицата.

Майката от Пловдив отправя призив към родителите: учете дъщерите си, че грубостта не е обич. Учете синовете си, че агресията не е сила.

И този призив трябва да се чуе. А когато видим нещо нередно – да не подминаваме, да не се правим, че „не е наша работа“. Защото най-опасното възпитание е мълчанието. А най-голямата сила – навременната намеса.