Онзи ден столичния бул. "България" изглеждаше така:
Само няколко часа по-късно обаче очевидно претенциозен столичанин решава, че тия цветя никак не съвпадат с представите му за естетика и затова днес същият този софийски булевард, на същото това място, изглежда така:
Вандалските прояви не са някаква новина за обществото ни. Хулигани е имало преди нас, ще ги има и след нас, за съжаление. Но аз някак седя и се питам - как може едновременно да ревем, че не ни е хубаво и в същото време с пълна безскрупулност да разваляме и най-малкия опит да направим средата около нас по-приветлива?
Защото за съжаление, тази малка цветна градина на столичния бул. "България" не е единственият пример за унищожаване на градската среда. Поредният е.
И няма значение дали става въпрос за изкъртени колчета на градската спирка, обърнати кофи или надраскани, изтръгнати и потрошени пощенски кутии.
Алеко го е казал много хубаво. Описал е цялата ни народопсихология, впрегнал е целият си писателски талант и е създал събирателния образ на най-лошите български черти. Оня, от който дружно сме възмутени и се сърдим, че носи лоша слава на цялата ни страна зад граница.
В същото време тая унищожена цветна градинка е поредното дело с етикет "Ганьо Балкански".
А българите… сакаш не сме масово такива. Поне в това ми се иска да вярвам. Защото постъпката е осъдена остро в социалните мрежи. Хулиганът е бил публично порицан, макар и да е неизвестен.
Но някак си мисля, че е порицан от същите хора, които хвърлят фасовете си по улицата. Същите съседи, които си хвърлят боклука през терасата. Същите, които пукат гумите на комшията, защото е паркирал колата си на тяхното място. А ако не от тях, то е порицан от всички останали, които си затварят очите.
Проблемът е масов и не е само в тая ми ти цветна градина. Но пък е пореден повод за размисъл.
Защото в действителност българите сме свикнали редовно да се оплакваме. От каквото и да е. Но пък да не правим нищо по въпроса. Защото "уф ама тая касиерка в магазина как може да е толкова мудна, не вижда ли каква огромна опашка има? Нищо, че касиерката вероятно няма вина за това и за нея вие ще сте поредният "глупендер, хукнал да пазарува в последния момент".
Всяка година пък се чудим за "кого да гласувам на тия избори като всичките са маскари? Я дай шишето с ракията, Минке, че се ядосах! Съсипаха я тая държава! Да гласувам ли... ? Няма да гласувам!" Но пък после отново ще се оплачете с чаша в ръка. Защото е много, много по-лесно.
И едно такова всеобщо негодувание ни е налегнало сякаш, но същевременно нищо не правим по въпроса.
Малцина от нас ще направят забележка на "ония ми ти келеши, дето потрошиха пейката пред блока, пред очите на съседката от втория етаж! Ей как им се ядосах, никакво възпитание, казвам ти!"
Това ли е? Едно дружно изцъкване с език?
И се чудите защо това е проблем… И вероятно се питате какво общо има всичко това с изтръгнатите цветя от градинката на столичния бул. "България".
Има и още как. Защото авторът на въпросното дело най-вероятно все някога е свършил друга подобна глупост пред други хора, които са се възмутили на ум, но пък са решили да си затворят очите.
Същият този най-вероятно е счупил пейката пред блока. Най-вероятно е изпсувал касиерката в магазина, въпреки че жената няма никаква вина за опашката на касата. Същият този е счупил пощенската ви кутия, спукал е гумите на колата, защото сте спрели на мястото му и тъй нататък…
Но не се замисляме сякаш как нашето бездействие и безразличие към нередностите всъщност водят до още нередности. Защото ония ми ти хулигани са свикнали да им се разминава. Всичко си има първопричина. Нека тя не започва от нас.
