Една разходка до магазина. Едно дете. Един миг, който се превръща в травма.
Това, което споделя майка от столичния квартал Люлин, не е „дребен инцидент“, не е „детска игра“ и със сигурност не е нещо, което трябва да подминем с махване на ръка. Това е показателен разказ за агресия, безчувственост и опасна липса на родителска отговорност.
Жената описва как излиза с детето си – дете с детска церебрална парализа и епилепсия. Вместо спокойствие, вместо нормална градска среда, ги посреща група деца на около 13 години, които започват умишлено да хвърлят пиратки в непосредствена близост.
Резултатът? Плач. Паника. Страх. Дете, което не може да се защити, не може да избяга, не може да „не обръща внимание“.
Майката реагира. Прави това, което всеки отговорен родител би направил – скача да защити детето си. Вместо извинение или спиране, следва нещо още по-шокиращо: смях, продължаващо хвърляне на пиратки, подигравки, че детето плаче, обиди, включително репликата:
„Като ти е болно детето, дръж си го вкъщи.“
Тук вече не говорим за „лоша шега“. Това е чисто и просто жестокост.
Но историята не свършва дотук. На място се появява майката на едно от децата. Вместо да спре случващото се, вместо да поеме отговорност, тя заявява, че ще поеме вината вместо децата, ако бъде извикана полиция. Не за да защити пострадалото дете. А за да прикрие собственото си.
Този момент е ключов. Защото той показва откъде идва проблемът. Агресивни деца не се появяват от нищото. Подигравките с болни деца не са „детска глупост“, а възпитание. Липсата на емпатия не е случайна – тя се учи. И не – не става дума за „очерняне на деца“. Става дума за обществена тревога. За въпроса:
Какви възрастни ще бъдат тези деца, ако днес се смеят на чуждата болка? Какво общество градим, ако приемаме подобно поведение за „нормално“?
Майката завършва призива си с горчиви, но справедливи думи – нека всяка група, всяка общност, научи „славата“ на добре възпитаните деца. Защото възпитанието не е личен въпрос, когато засяга болката на другите.
