Калин Врачански в момент, в който улиците говорят по-силно от институциите. Разговор за протестите и за точния момент, в който търпението на една държава се пука по шевовете, и за онова лично място, в което мъжът, бащата и актьорът спират да играят роли. Думите му не търсят удобство - търсят смисъл. А зад смелостта прозира истината, която той от години не беше изричал на глас.

В интервю пред Мариян Станков - Мон Дьо актьорът не крие възмущението си от състоянието на страната и политическата среда, която според него тласка хората обратно към улични протести. „Хората отново са на улиците, защото управляващите ни политици започнаха толкова безобразно да дирижират цялата страна. И може би даже закъсняхме за тези протести“, казва той.

По думите му „шуробаджанащината”, която е навсякъде във властта, е проява на цинизъм, а честите избори с едва 20% активност са симптом на „хора, които са малко отвратени от цялата история“. Врачански смята, че политическите партии се компрометират сами, защото „нито една от тях не успява да удържи на думите си“ и често се коалират с онези, за които са твърдели, че няма да го направят, а това води до недоверие и апатия.

Той критикува и състоянието на образованието, което според него е на ниско ниво, оставяйки хората податливи на фалшиви новини и мнения „на някого си, който дори не е авторитет“. Врачански прави паралел с Русия след перестройката, където „старият режим започна да се налага наново“, изразявайки опасения „да не стане и тук така“, особено когато „виждаме хора в арести, които без доказателства стоят там, само защото си неудобен за някого“.

Актьорът завършва с думите на своя преподавател Никола Гълъбов: „Българският народ търпи на много неща – на бой, на глад, на студ, обаче не може да търпи на пари“.

Спомените от Прехода

Врачански си спомня и своето детство в Роман – „малък град, страхотен за това време“, но откъснат от големите политически и социални събития. „Много от нещата от истинския живот не достигаха до нас. Протестите ’97–’98… аз само по телевизията съм ги гледал“. Семейството му подкрепяло промените, което понякога ги правело обект на коментари. „Спомням си, в читалището имаше кино… и чух зад гърба си: "Не, това са на тия, на СДС-арите, децата“, допълва той.

Смяна на средата и… голямата любов

Преместването му в академията отваря пред него нов свят, който го преобразява: „Видях един съвсем различен свят, който адски много ми хареса“.  Майка му често му напомняла как още в началото „цял трепереше от вълнение“ на сцената – искра, която той самият признава, че е забравил, но която тогава се е запалила в него.

Актьорът разказва и за личния си път към семейството, което има днес. Запознаването му със Златина, майката на дъщеря му и дъщеря на актьора Краси Ранков, започва с шеговитото бащино предупреждение: „Той ме погледна и каза: "Имам пушка’". 

Тогава Врачански и Златина прекарват кратко време заедно, но връзката им се оказва трудна, защото тя учи извън България. „Опитахме почти година да бъдем заедно, но не се получи заради голямото разстояние. Останахме приятели“. Десет години по-късно съдбата ги събира отново – и този път завинаги.

„Тя е много яка. Наистина. И затова трябва да бъда достатъчно як, за да бъда до нея".