В нормален свят хората садят дървета, за да оставят сянка и въздух на децата си. В нашия свят – някой изкоренява току-що посадени дръвчета, защото… защо всъщност? Пречат на гледката към паркираната му „гордост“ с дизел евро 2? Защото не му е хрумнало, че зеленината е по-ценна от поредната доза бетон и прах? Или просто защото може?

Случаят зад блок 5 в столичния квартал "Слатина" е учебникарски пример за българския абсурд – вчера хората събраха смелост и ентусиазъм, изчистиха тротоара, засадиха дръвчета, а днес някой „буден гражданин“ реши, че е време да покаже какво значи личен принос за квартала – изтръгнати корени, камъни и кал. Аплодисменти, моля!

Защото ние така обичаме – да рушим. Да унищожаваме всяка искра надежда, че можем да направим средата си по-добра. Когато някой създаде нещо, винаги ще се намери друг, който да го съсипе. А после същият този „унищожител“ ще седне на пейката в олющения квартал и ще философства как „държавата нищо не прави“.

И така, драги съседи, някой сред нас е решил, че зеленината е излишна. И вместо да гледаме към бъдещето, пак зяпаме сухата пръст и разпиляните камъни. Защото това ни е съдбата – да садим надежда вечерта и да събираме корени сутринта.