„Майка ми заслужаваше повече… Всеки човек заслужава повече. И докато мълчим, нищо няма да се промени.“ С тези думи завършва една изповед – болезненият разказ на една дъщеря, загубила своята майка.

Българката, живееща зад граница, прави болезнено сравнение между родното здравеопазване и това в Британия – въпреки всичките му болежки.

„Не ми дава спокойствие това, което видях в българските болници… И сега, след смъртта на майка ми, с болка в сърцето реших да го споделя с вас“, възкликва Даниела Маринова.

Тя говори без имена и подробности за заболяването, но думите ѝ звучат като фатална диагноза – на огромна част от родната система, в която влизат милиарди, а мнозина от сблъскалите се с нея понасят незабравими горчивини.

Маринова определя обстановката в лечебното заведение като връщане в „друго време“ – място, където „човешкото достойнство е забравено“. В разказа ѝ има твърдения за синини от действията на сестри, некачествена храна, за пари, дадени под масата… Описва и потресаващо състояние на материалната база.

„Загубата ѝ е нещо, което ще нося цял живот, но това, което преживяхме в болницата, направи тази болка още по-тежка… Още с влизането си имах чувството, че попадам в друго време — не просто назад, а в реалност, в която човешкото достойнство е забравено“, пише Маринова.

„Калъфките на възглавниците бяха с надписи от английската NHS — износени, избледнели, с неясна история зад себе си. Това беше първият знак за нивото на условията. Храната беше отвратителна — без вкус, без качество, без грижа… Давана на хора, които се борят за живота си, тя не даваше сила, а по-скоро усещане за пренебрежение“, допълва описанието на обстановката жената.

Апокалиптичната картина се допълва от оголени жици по стените и асансьор, който винаги се чака и закъснява.

Почернената дъщеря споделя и за отношението на медиците, което я изпълнило с огорчение, гняв и безсилие.

„Най-болезненият момент за мен беше, когато лекарят ми поиска пари за гръден дренаж… Неофициално. Без обяснение. Без документ. Дадох му ги, защото нямах избор… Той ги прибра в шкафа, сякаш това е нещо напълно нормално“, твърди Маринова.

„Майка ми беше цялата насинена от действията на медицинските сестри… Всяка синина беше доказателство за липса на професионализъм и внимание“, допълва жената.

Маринова отбелязва, че няма как да не направи, иска или не, сравнение със здравната система на Англия. „Там системата също има своите проблеми, но никога не съм виждала подобно отношение към пациенти. Това, което видях тук, беше като връщане в каменната епоха… Пиша това не само като дъщеря, която е загубила майка си, а като човек, който не може да приеме, че това е нормално“, коментира тя.

Жената не дава повече подробности – не споменава и името на своята майка. Но тя спокойно може да бъде всеки един пациент, нуждаещ се от помощ – давал на системата от данъците си, изпаднал в беда и очакващ да получи помощ, полагаща му се по закон.

Вижте и целия болезнен разказ, споделен от Даниела Маринова във Facebook:

„Не ми дава спокойствие това, което видях в българските болници… И сега, след смъртта на майка ми, с болка в сърцето реших да го споделя с вас, приятели.

Загубата ѝ е нещо, което ще нося цял живот, но това, което преживяхме в болницата, направи тази болка още по-тежка… Още с влизането си имах чувството, че попадам в друго време — не просто назад, а в реалност, в която човешкото достойнство е забравено.

Калъфките на възглавниците бяха с надписи от английската NHS — износени, избледнели, с неясна история зад себе си. Това беше първият знак за нивото на условията. Храната беше отвратителна — без вкус, без качество, без грижа… Давана на хора, които се борят за живота си, тя не даваше сила, а по-скоро усещане за пренебрежение.

Още по-ужасяващо беше състоянието на банята и тоалетната — мръсни, занемарени, отблъскващи. Наложи се аз лично да ги почистя, защото не можех да оставя майка ми в такава среда…

Това не е нормално. Това не е грижа. Най-болезненият момент за мен беше, когато лекарят ми поиска пари за гръден дренаж… Неофициално. Без обяснение. Без документ. Дадох му ги, защото нямах избор… Той ги прибра в шкафа, сякаш това е нещо напълно нормално.

В този момент почувствах безсилие и гняв. Майка ми беше цялата насинена от действията на медицинските сестри… Всяка синина беше доказателство за липса на професионализъм и внимание.

Тя страдаше не само от болестта, а и от отношението… В стаите нямаше дори телевизор. По стените висяха оголени жици. Асансьорът се чакаше с часове… Всичко беше в разруха — материална и морална. Живея в Англия и няма как да не направя сравнение…

Там системата също има своите проблеми, но никога не съм виждала подобно отношение към пациенти. Това, което видях тук, беше като връщане в каменната епоха… Пиша това не само като дъщеря, която е загубила майка си, а като човек, който не може да приеме, че това е нормално. Не може и не трябва да бъде. Майка ми заслужаваше повече… Всеки човек заслужава повече. И докато мълчим, нищо няма да се промени.“