Асеновград, ул. „Ген. Дандевил“. Вчцера около 15:30 ч. мъж пада на тротоара, усетил рязко неразположение. Съседите реагират – звънят на 112, идва линейка. Две лекарки само констатират смъртта.

И… това е. Следва шестчасово нищо.

Какво се случи?

По думите на очевидци, тялото на починалия остава на място до 21:30 ч., покрито с найлон, докато покрай него минават деца, родители, възрастни хора. Полицаи се редуват на смени – не за да охраняват престъпна сцена, а просто… да не го настъпят пешеходците. Мълчаливо. Унизително.

Случката е разказана в една от групите във Facebook:

"В началото на ул. "Ген. Дандевил" днес около 15,30 часа мъж се е почувствал зле и е паднал на тротоара. Съседи се опитаха да му помогнат и извикаха Бърза помощ и полиция. За съжаление двете лекарки само констатирали смъртта му. От тогава вече изминаха 5 (ПЕТ) часа. Човека лежи на земята и само се сменят полицейските служители, които наблюдават някой пешеходец да не го настъпи. Метнаха му отгоре някакъв найлон, за да не стресира децата, които излизат от училище", пише асеновградчанин. Малко по-късно: "Да бях написал публикацията по-рано. Веднага дойде криминалист и кола на погребална агенция и вдигнаха човека. След ШЕСТ ЧАСА!"

GlasNews се опита да разбере какви са процедурите при смърт на обществено място. Според действащите разпоредби:

При сигнал за смърт извън болнично заведение, лекар от Бърза помощ е длъжен да потвърди констатацията. Ако няма явни следи от насилие, случаят се третира като нещастен инцидент или естествена смърт. Изчаква се екип на разследващ полицай (криминалист), за да се изключи насилствена причина. Едва след това се уведомява погребална агенция, която има право да прибере тялото. Но…

Шест часа?

Не 30 минути. Не дори два часа. Шест. Шест часа, в които тялото на човек остава върху тротоара, до ограда, до училище, на показ, пред къщата на жена, която не може да излезе от нея? Сякаш не е човешко. Сякаш няма роднини. Сякаш не заслужава уважение, дори след края.

Проблемът не е само в бюрокрацията. Проблемът е в институционалната летаргия. В това, че няма ясно разписан и бързо задействащ се механизъм. Че между „констатирахме смъртта“ и „вдигнахме човека“ минават часове, в които общественото уважение умира втори път.

Хората питат с право:

Ако това беше наш баща, брат, съсед – бихме ли приели този „процедурен ред“? Колко още такива случая има, които никой не документира? И най-важното: ще променим ли нещо, или ще продължим да мълчим до следващия найлон на тротоара?

Не можем да върнем живота. Но можем и трябва да осигурим достойна смърт и уважение към тялото – не с найлон и чакане, а с човешко отношение, бърза координация и ясна отговорност. Защото това не е въпрос на административен график – а на морал.