„Пиша това, защото понякога забравяме колко лесно може да се случи нещо лошо и колко важно е да се пазим и да пазим децата около нас.“

С тези думи Марина Александрова от столичния квартал Владая започва своя пост във Facebook – пост, който разтърси десетки родители, точно защото звучи болезнено познато. Звучи като начало на още една история, която всички ще прочетем със свити сърца… но този път, за разлика от други случаи, все още има шанс да бъде предотвратена.

Марина разказва как преди години по време на тренировка в гората е била секунди от това да бъде нападната от мъж, изскочил зад нея с камък в ръка. Побягването я е спасило.

И точно това преживяване я кара да сподели историята на друго момиче от квартала – момиче, което в рамките на няколко седмици преживява две ужасяващи ситуации.

Първият път – в автобус към с. Лесковец. Мъж става след нея, следи я, а когато тя бързо сменя посоката и се скрива, той спира на улицата и търси с поглед… точно мястото, където тя се крие.

Вторият път – в тъмното, близо до дома ѝ, тя вижда фигура с продълговат предмет в ръка. Не може да разпознае човека със сигурност, но приличал на мъж, когото преди това е виждала в автобуса.

Това не са дребни неща. Това не са „детски страхове“. Това са ситуации, които могат да променят живот за минута.

Под поста на Марина коментарите са десетки – изплашени, ядосани, тревожни. Всяка дума носи едно и също послание: Страх. И умора от бездействие.

„Аз не разбирам!?!?! Защо не подадете сигнал в 6-то РПУ? Това да предупредите тук, ок! Но това лице с месеци се движи безнаказано и необезпокоявано! Ако следващия път жертвата не се усети, че я следят и стане най-страшното, няма ли да се запитате дали не сбъркахте като не уведомихте органите на реда?!“

„И на мен ми е познат от автобуса този тип. Според мен е психично болен и трябва да сигнализираме в полицията.“

„Доста хора се разхождат в периферията на Владая… и определено се притеснявам. Веднъж и аз съм бягала с кучето си от мъж, слязъл от влака. Беше страшно.“

Тези коментари не са хейт, не са паника – това са реални страхове на хора, които всеки ден ходят пеша по тъмните улици на квартала. Хора, които виждат един и същ мъж да се движи между спирките, бензиностанцията и пътя към манастира. Хора, които не знаят дали следващия път някой ще има шанс да „усети опасност“ навреме.

Най-опасната дума е „ако“: „Ако знаехме…“ „Ако бяха казали…“ „Ако бяхме реагирали…“ Тези изречения ги чуваме след всеки трагичен случай. Те стават част от черните хроники, които вече са се превърнали в кошмарно ежедневие – убити деца, нападнати жени, липсващи младежи.

Марина казва ясно: „Нека се постараем преди да е станало твърде късно.“ И е права. Защото не е нормално да живеем с мисълта, че децата ни могат да бъдат следени в автобуса. Не е нормално да си казваме „дано инстинктът им проработи навреме“. Не е нормално да разчитаме само на това някой да успее да избяга.

Важно е да се подчертае: никой не твърди, че човекът от снимките е извършил престъпление. Никой не го обвинява в нещо доказано. Но поведението, описано от момичето, е обезпокоително. Изглежда достатъчно сериозно, за да бъде проверено. И хората са прави – не е нужно да има престъпление, за да реагират институциите. Полицията има механизми да провери кой е този човек, дали е психично болен, дали е опасен за себе си или за другите. Това не е „донос“. Това е превенция.

Ето целия пост на Marina Aleksandrova:

Пиша това, защото понякога забравяме колко лесно може да се случи нещо лошо и колко важно е да се пазим и да пазим децата около нас.

През 2018 година, докато тренирах над Владая до реката, зад мен излезе мъж, скрил се между дърветата. В ръката си държеше голям камък и беше на крачка от това да ме удари в тила. Побягнах и точно това ме спаси. Това усещане, че животът може да се промени за секунда, не се забравя.

Съвсем наскоро друго момиче преживя подобно нещо.

На 27 октомври, около 20:00, тя се прибирала с рейса към Лесковец. Забелязала мъж, когото познавала по лице. Когато станала да слиза, той станал след нея. Усетила опасност, отклонила се от пътя си и се укрила зад камион. След няколко минути мъжът минал по улицата, спрял, погледнал в посоката, в която тя се крие, задържал поглед, после се върнал към спирката. Тя се обадила на майка си да дойде да я вземе. Малко по-късно мъжът отново тръгнал след тях за кратко, след което спрял.
На 16-ти този месец, към 23:15, отново се прибирала. Този път мъжът не бил в автобуса. След като слязла и преди да стигне до дома си, забелязала човек да слиза по улицата, държащ предмет с удължена форма. Видимостта била слаба и не могла да определи кой е със сигурност, но твърде много приличал на мъжа от автобуса. Отклонила се към братовчед си и се прибрала придружена.

Този разказ е споделен тук с една единствена цел:

да се пазим взаимно като общество, да проверяваме децата си, когато са на път, и най-същественото – да ги чуваме, когато нещо ги е уплашило. Сами знаете за зачестилите случаи на убити деца в държавата и как винаги се стига до едно и също: „ако знаехме“, „ако бяха казали“, „ако бяхме реагирали“. Нека се постараем, преди да е станало твърде късно, и да намалим черните хроники.
Зависи и от нас!

До господина от снимките, предоставени от момичето: хайде да не стигаме до по-официални мерки!