В свят, в който често се сблъскваме с безразличие, вандализъм и занемарена градска среда, една съвсем обикновена сцена от Пловдив успя да трогне жителка.
Жената, станала случаен свидетел на случката, сподели емоционален разказ, който напомня, че доброто възпитание, личният пример и грижа към общото пространство все още съществуват – и растат в новото поколение.
„Докато бях в близост до подлеза на х-л „България“, станах свидетел на нещо, което освен радост и уважение, предизвика у мен надеждата. Че не всичко е изгубено...“
Жената разказва как момиче на около 11–12 години, придружено от възрастна дама, спира, за да се опита да намести паднала облицовка от камък върху стената на подлеза. Докато по-възрастната жена продължава напред, детето – с тихо постоянство и без излишно внимание – се навежда, поставя внимателно блокчетата на място и си изтупва ръцете.
„Остави си нещата върху перваза и с ръчички намести блокчетата. Нагласи ги, изтупа си ръцете и забърза да настигне жената, която я прегърна нежно, засмяха се и продължиха.“
Авторката не крие емоцията си – усещане за светлина, за възпитание и за надежда, че в едно общество, често изгубено в апатията, има деца, които са възпитани да се грижат – дори за камък в подлез.
„Благодарност, че някой е положил грижи, това дете да е различно – извън общата негативна статистика за днешните подрастващи.“
Малки жестове като този показват, че промяната започва от възпитанието, от отношението и от личния пример. И може би най-силният знак, че Пловдив – и България – все още имат надежда.
Снимка: Жанет Стойчева
