В свят, в който все по-често бързаме, забравяме да се оглеждаме и да подадем ръка, една кратка, но трогателна случка, споделена в социалните мрежи, напомня колко важно е да останем хора. На пръв поглед – обикновено пътуване от провинцията към София. Но на един пътен разклон, под жаркото слънце и в праха на лятото, съдбата събира двама непознати – шофьор и възрастна жена на 84 години, хванала се за последната надежда, махайки на стоп. Следват разговори, спомени, музика и една споделена човечност, които разкриват много повече от просто пътуване. Историята не е за героизъм, а за обикновено добро – онова, което променя деня на другия и остава в сърцето завинаги.

Ето целия разказ на Хаго Арман Бабикян:

"На връщане към София на разклона за с. Торос видях една възрастна дама, която махаше усмихнато на стоп. Слабичка, дребничка, но жизнена. Дори не се замислих и просто спрях. Някои неща ги правиш по усет и без план. Попитах закъде е. И тя към София. Казах й да се качва. Жената не можа да повярва, че някой е спрял. Взех й за пиене (признава само Fanta) и нещо сладко, защото навън беше около 30 градуса, а тя беше прижадняла.

В хода на разговора се оказа, че тя е на 84 г. от с. Торос и е първа братовчедка на майката на Николай Колев - Мичмана. Работила като медицински работник. Поговорихме си надълго и нашироко за живота й, за синовете й, а и за Мичмана. Пуснах й запис от култовата му реплика “Господ е българин”, за да си припомни гласа му. Разказа, че пътувал много и обичал да го посрещат със софра като за министър - от всичко да имало по малко. Дамата за жалост живее с мизерна пенсия и често пътува на автостоп. Каза, че рядко попадала на добри хора и я било страх от насилници, но трябвало да си наглежда градинката в Торос.

Пуснах й стари шлагери, за да я зарадвам. Пристигнахме в София, поръчах такси и й дадох пари да се прибере удобно, защото бързах и нямаше как да стигна до Люлин.

Дамата се скъса да благодари и не вярваше, че ще се върне толкова бързо и ще разполага с времето си. Казах й, че и аз имам баби и дядо на нейната възраст и че все едно помагам на тях.
Нямате представа тази жена как грееше, с какъв патос разказваше за живота си. По едно време възкликна, че не е говорила с друг човек от дни.

Стана ми хубаво, че помогнах, но и мъчно. Никой не заслужава да живее с толкова малко пари, че да не може да си позволи да пътува или да си вземе питие. Грижете се за възрастните хора, дори да не са ви близки. Те са нечии майки, бащи, братовчеди… и те душа носят. И те имат нужда от внимание, уважение и грижа. Не пиша това, за да ми каже някой “браво”, а защото ми е мъчно за хилядите хора като тази дама, които имат нужда просто да бъдат третирани човешки."