Една раница остана в автобус, едно дете – на спирката. И една система – напълно безразлична.
Случката от тази сутрин на спирка „Семинария“ с автобус №102 звучи почти абсурдно, ако не беше толкова показателна. Момче не успява да се качи, но раницата му се заклещва във вратата. Автобусът тръгва. Да, просто тръгва.
И ако си мислите, че това е „инцидент“ – грешите. Това е ежедневие.
В София градският транспорт отдавна не превозва пътници. Той гони време. Шофьорите – притиснати, изнервени или просто свикнали – затварят врати, без да гледат. Потеглят, без да чакат. Понякога – без изобщо да им пука.
Коментарите под публикацията на Maya Angelova казват всичко: хора, които разказват как не се изчакват възрастни; как се тръгва на жълто и дори на червено; как вътре е „юркане“, а отвън – надпревара с времето.
Само че това не е състезание. Това е обществен транспорт.
Най-простият въпрос остава без отговор: Как е възможно врата да се затвори, докато човек още се качва? И още по-притеснителното – как е възможно шофьор да не разбере, че влачи чужда раница? Или да разбере… и да не спре.
Историята щеше да е просто куриозна, ако не беше толкова близо до нещо много по-страшно. Ами ако на мястото на раницата беше ръката на момчето?
Това не е изолиран случай. Това е диагноза. Диагноза за система, в която бързането е по-важно от безопасността, а хората са просто „товар“. И докато всички свикваме с това, подобни сцени ще продължават да се случват – всеки ден, на всяка спирка.
