Понякога една снимка казва повече от хиляда думи. Тази — на възрастна жена, седнала безпомощно на тротоара в Пазарджик, със свито лице и рани, които не са само физически — говори за нещо по-дълбоко. За нещо, което сме изгубили по пътя си като общество: способността да спрем. Да видим. Да помогнем.

Стоян Петков споделя в социалните мрежи:

„Половин час никой не е спрял да види жената как е и да звънне на 112, а доста хора и коли са подминали... Бъдете хора, не струва нищо.“

Половин час. Тридесет минути, в които стотици очи са я видели, десетки гуми са минали покрай нея, но нито една ръка не е протегната. Нито един телефон не е изваден, за да се набере 112.

Може би всички са бързали — за работа, за училище, за среща. Може би са помислили, че „някой друг ще помогне“. Но „някой друг“ не съществува. Съществуваме само ние — хората, които в един момент можем да бъдем на мястото на тази жена.

Сцената е дребна, но в нея се оглежда цяла нация. Страна, в която сме се научили да гледаме без да виждаме, да чуваме без да слушаме, да подминаваме, защото „не е наша работа“.

И докато станем по-„заети“, по-„ангажирани“, по-„цинични“, светът около нас се изпразва от човечност.

Една възрастна жена е паднала на улицата. Но падението не е нейно — то е наше.

Бъди човек. Спри. Попитай. Подай ръка. Не струва нищо — но може да означава всичко.

ПП От коментари под поста става ясно, че Стоян Петков се е обадил на 112 и за жената в крайна сметка са положени грижи.