В България войната никога не свършва. Просто фронтовете се сменят: от парламента към тротоара, от националната сигурност към кварталното паркиране, от държавнически провали към битката за “моята лична, частна, нотариално незаверена, но кръвно защитена територия пред блока”.

Този път жертвата е студентка – човек, който вероятно се бори с лекции, семинари, изпити и скъпи наеми. Но, както знаем, нищо не подготвя младежкия дух за истинския шок на зрелия живот така, както сблъсъкът с българската етажна собственост.

Desiana Borisova паркира пред блок в „Овча купел“. Няма знак. Няма табела. Няма жълта линия. Няма маркировка. Няма нищо, което да подскаже, че се намира на светая светих – “частно колективно пространство”, купено с парите на живущите, пазено със страст, наследявана от прабаба до правнук.

Но студентката не знае това. Тя просто си оставя колата – както два месеца преди това, без проблем. Докато един ден не открива класическия комплект на кварталната саморазправа: бележки под предното стъкло (класическата пасивно-агресивна дипломация); обвинение, че мястото било “изградено и осветено с лични средства” (все едно тя е дошла да краде лампата); и – черешката на тортата – счупена задна чистачка.

Защото как иначе да покажеш цивилизована позиция, ако не чрез разрушаване на чужда собственост, нали?

В България има уникален модел на управление – правов ред по интуиция. Не по закон, не по знак, не по наредба. Трябва просто:да знаеш кое място е нечие; да познаеш по вибрацията на тротоара, че тук живее “един луд от единия вход”; да имаш ясновидска дарба да разбереш къде някой си е сложил мислено паркомясто; да усетиш коя лампа е купена със “собствени финансови средства” и следователно автоматично превръща общинска земя в частен паркинг.

Кой ти е виновен, ако не познаваш неписаните квартални закони, предавани от поколение на поколение като свещени хамалски мантри?

“Не паркирай тук – ние осветихме асфалта, значи е наш!”

Да, бележката гласи: “Паркомястото е изградено и осветено със собствени средства на живущите.”

Превод от квартален към човешки: “Купихме две лампи и боядисахме бордюра със спрей. Затова улицата вече е наша, а ти си натрапник.”

Етажната собственост – това е минидържава. Има си минипарламент (домсъвет), миниполиция (един ядосан съсед), минисъд (бележката), и миниармия (мъж, който чупи чистачки).

Закон? Че кой ти гледа закона?

В действителност: уличното пространство не принадлежи на блока. Никой няма право да “резервира” място с лампа, кошче, кофа, стол или баданарка, а счупването на чужда чистачка е престъпление, не “възпитателна мярка”.

Но сме в България – страната, в която личното усещане е по-силно от закона, а счупената чистачка – националната емблема на кварталния гняв.

Ето целия пост на Desiana Borisova, публикуван във Facebook:

Здравейте, исках само да попитам дали беше нужно, които е решил да го направи, да счупи задната ми чистачка, защото съм спряла пред блок, където няма нито знак, нито разграфени паркоместа, нито нищо? А нека вметна, че живея точно до този въпросен блок, и от повече от 2 месеца си паркирам там без проблем, за да се натъкна днес на тази “приятна” изненада с бележки, пъхнати под предните ми чистачки, и счупена задна? На бележката пише, че осветлението и всичко идва от живущите там, разбирам, но никъде няма знак, как се очаква някой да го знае? Аз съм студентка, от регистрацията ми става ясно, мястото, което наемам не разполага с паркомясто, следователно си търся такова. Винаги съм внимавала да не преча, да не запушвам, да не е гараж и какво ли още не. Знам, че масово сме в тази ситуация с местата, но това е леко прекалено според мен, като се има предвид, че това вече е и рушене на чужда собственост.