Някъде сред недоспиването, зъбите, кошмарите и нощното ходене до тоалетната, децата ни растат. Събуждаш се една сутрин и той скача на леглото до вас, с огън в очите. Лятото свърши. Днес започва в новата си предучилищна група.
Толкова се вълнува, че сам си закопчава ризата, която сте приготвили. Минава с вече големи крачета през полятата от вас вода, с раничка на гърба и цветя в ръка. Кога порасна? Трябва да е било скоро, защото от само няколко седмици не мога да те слагам вече в леглото сама – толкова си тежък.
В училищния двор е пълно с деца и родители. Децата са се наредили пред класните си стаи с техните съученици, приятели и учители. Говорят си като рояк пчелички – нямат търпение да си разкажат за летните приключения и да покажат кой колко е пораснал.
Родителите гледат наблизо и щастливо разговарят едни с други. Всяка друга сутрин родителите, които водят децата не са така щастливи, отпуснати, не приказват толкова приповдигнато, с гордост, тъга и пълен кеф, че децата им вече са на училище. Някой татко забърсва тайно сълза, друга майка подсмърча и се усмихва. Аз се държа, за сега.
Тео прегръща първо мен, после баща си и брат си. Казва на Боби, че ще учат тук заедно някой ден. Иска да го снимам с букета и с татко му. Блести от щастие. Вижда приятел. Затичва се към неговия клас с усмивка и нетърпение за нови приключения и игри. Аз още се държа. Не се обърна да помаха още веднъж преди да влезе, само се чува оживената глъч между приятели.
Влизаме в колата и пускам радиото. Все още се държа. По радиото звучи ‚Forever not yours’ (Завинаги не твой). Колко подходящо. Той вече е на себе си и на приятелите си. После ще е на жена си и ако има късмет и на децата си. Не е само мой. И вече не се сдържах.
На добър час, голямо мое момче. Супер батко, който може сам вече да си закопчава копчетата на ризата. На добър час, мили деца.
Цвети Христанова, В малките часове
GLAS.bg публикува без редакторска намеса постът на една българска майка, публикуван във Facebook.
