Село Чавдар - едно от малкото села в България, които съществуват напук на демографската криза. Може би е и единственото.

Ей така, навират своето очарование в очите и цъфтят на фона на окапващите изоставени покриви в Родопите.

Чавдар е селото с най-много осъществени проекти по европрограми. Иначе казано - селцето има прекрасна инфраструктура, която хората ревностно пазят. Освен всичко, Чавдар е живо място - пълно е с хора, има и деца.

Отидох в селото по обяд. Хората се бяха скрили по къщите си в топлия есенен ден и се отдаваха на следобедната си дрямка. И точно тогава забелязах дядо Георги - седнал на каменната пейка пред една ограда, точно срещу неговата къща. Навесът хвърляше сянка върху оплешивялото му теме, скрито под бяла шапка с козирка. Пишеше нещо на английски, но дядо Георги едва ли му придаваше особен смисъл.

Старецът беше прегърнал патерица с двете си ръце. Беше облечен дебело - блуза с дълъг ръкав покриваше съсухреното му тяло, а върху й - шушлякова жилетка. Аз бях с тениска и се пуках от жега в тоя октомврийски ден. Но на възрастните хора винаги им е студено, та реших да не споря с него колко топло е времето навън.

Поздравих го плахо. Аз бях гостът в неговото село, все пак. А той от своя страна кимна благо с глава. Питах го за селската пекарна "Прованс" - малка селска фурна, в която три жени месят хляб и закуски за селото и училищата в околността. Тя си има своя собствена история, която ще ви разкажа някой друг път.

Сега да си поговорим за дядо Георги. Реших да поседна до него. Едва ли някой често се спира, за да си поговори с възрастните хора на село.

"Тежко е, деде… Тежко. Старост-нерадост", започна разказа си той.

Протегна треперещата си ръка, за да се здрависаме. Някога работил като комбайнер и дълги години изкарвал прехраната си на полето. После се хванал като шофьор на автобус. Днес пенсията му стигала. Какво му трябвало - хляб, мляко... Бил добре, не се оплаква. Тогава заговори за покойната си жена - баба Христина.

"Каза ми, че няма да ме остави. Отиде си преди две години… преди мен. Остави ме. Сега съм сам. Самичък… Имам двама сина, но единия не е идвал да ме вижда от четири години. Грижи се за мен снаха ми - тя работи в Съвета, даже сега е там. Оставила ми на масата надробена супа, да хапна по-късно. Тя ме пере, тя ми бръсне брадата… Какво да ти кажа, дядо… Старост-нерадост. Лошо е.

Сина ми живее в съседната къща. Другият не съм го виждал четири години. Идва тука, говори си със съседа ей там. При нас не идва. Стояхме един ден ей на тая пейка с моята баба. И той така - седи отсреща и си говори със съседа. При нас не иде. Тогава моята баба стана и отиде в двора. И така… млъкна. Не я чух повече нищо да казва. На следващия ден я изведоха от вкъщи с линейка. Върнаха я с катафалка… В болницата дума не каза. От мъка почина…"

Дядо Георги се умълча. Очите му се напълниха със сълзи. Цял живот само една жена гледал - Христина. Били заедно още от училище. Голяма любов. После се родили двамата им сина, създали семейства.. Единият обаче посегнал на имота.

"Искаше да му завещая къщата. Аз отказах. Купил съм им, имат си свои. Знаех, че ще я продаде. Усещал съм някак какво ще стане, ето…".

Какво се е случило помежду им - само те си знаят. Кой е прав - също. Усещаше се обаче една непреодолима мъка у дядо Георги. Седи сам, страда по покойната си съпруга, по разбитото си семейство... И така - животът му се затваря в един омагьосан триъгълник - къщата, двора, пейката пред съседите.

От време на време си говори с бабата, която живеела отсреща. И тя не се разбирала със снахата, та вероятно двамата имат споделени болки, за които да говорят всеки ден. Иначе е сам. Това е най-голямата му болка. Няма с кого да поговори.

"Уважавай старите, деде. Уважението за стар човек значи много, да знаеш… Ние само това искаме - уважение. Имаш ли баба и дядо? Майка, баща…? Никога не постъпвай с тях така, както моя син с мене…"

Стана време да си ходя. Помолих го да си направим снимка, а той - да му я пратя. По пощата, като картичка. Едновремешни работи, помислих си. Ние младите не познаваме тази концепция с чакането на писма. Обещах му, разбира се, и смятам да спазя думата си.

Снимка: Мартин Стоянович