След дни и нощи, прекарани в бомбоубежище под грохота на сирени и сянката на ракети, българският писател Мартин Ралчевски се завърна на родна земя. Със сълзи на благодарност, спомени, които не се забравят, и сърце, променено завинаги. В изповед, написана с разтреперан глас, той говори за страха, за вярата, за човешката близост, която се ражда в най-мрачните часове. Постът му е повече от думи – това е молитва, благодарност, и обяснение в любов към живота и хората.

Публикуваме текста му без редакторска намеса, защото в моменти като този не журналистиката говори, а човещината. Прочетете. Замълчете. Споделете. Защото такива истории не трябва да се забравят.

Мълчаливи молитви под тътена на бомбите: Мартин Ралчевски от сърцето на войната

След като прегърнах близките си на българска земя, най-накрая си отдъхнах. Но и веднага се разплаках. Това не бяха обаче само сълзи на радост, но и на спомени, болка, благодарност и облекчение. Дай Боже да няма войни! Спомних си всичко, което преживяхме в Израел. Бомбардировките. Сирените. Разтрисанията на хотела посред нощ. Пушека. Задушното и прашно бомбоубежище. Треперенето на душата. Да не знаеш дали ще има утре. Да не знаеш дали ще видиш пак хората, които са край теб и които са ти станали така близки!

Но Господ прояви милост. Завърнахме се. Живи и благословени. Това за мен е истинско чудо. Бог ни помогна и спаси!

Сега сърцето ми прелива от благодарност. Благодаря на Бог, на държавата и на всички институции, които ни помогнаха. Благодаря на всеки един от вас, който се молеше за нас отдалече така настойчиво, който ми писа и който беше с нас в мислите си. Простете ми, че не мога да отговоря на всички. Съобщенията са стотици, а сърцето ми е разкъсано между благодарността и нуждата от тишина.
Никога няма да забравя тези дни. Нито хората, с които ги споделих. Тринадесет души. Един страх. Една надежда. Една молитва. И толкова много споделени сълзи, смях, молитви и моменти, които ще нося завинаги в себе си.

Не знам как се нарича това чувство, но всички вие вече ми липсвате. Липсвате ми много и истински. Само като си помисля, че най-вероятно с повечето от вас няма да се видим повече, сърцето ми се къса от мъка. Вие не сте просто хора, с които делих страх. Вие сте мои братя и сестри.

И тук искам да ви назова по имена, защото сте част от мен завинаги: Мира, Катя, Снежана, Ники, Драго, Боян, Ради, Анжела, Райна, Николай, Мадлена и Димитрина.

Моля ви за прошка. Ако с неуместна шега или с думи съм ви наранил или притеснил. Понякога човек се опитва да прикрие страха си с усмивка и болката си с хумор. Простете ми. Но знайте, че във всеки един от вас видях най-доброто от човешката природа. Топлота, солидарност и любов.

Сега съм у дома. Щастлив. Благодарен. Но никога няма да бъда същият.

Слава на Бога за това, че ни върна. А на всички вас благодаря от сърце, че останахте истински хора, дори в този ужас. Обичам ви!

Български писател в капан в Израел: Не е лесно да бъдеш далеч от България в такива моменти