В 4:30 сутринта на Централна автогара в София — мястото, което би трябвало да бъде убежище за пътуващите, се разиграва сцена, достойна не за столица на европейска държава, а за студен социален абсурд. Сред зъзнещите хора пред заключените врати стои майка с малко дете, сгушено в нея, с премръзнали крайници и поглед, който моли за милост. От охраната – нито дума, нито жест на съпричастност. Отговорните институции – безмълвие.

Чакали са от 4 часа. Детето почти не помръдвало от студа, а в сградата, на метри от тях, е било топло, светло и празно. Но вратите – заключени. Не заради някакви особени мерки за сигурност, а просто защото така е „по график“.

Само един пътник, друг замръзнал човек, но с допълнителен суитшърт в раницата си, проявява човечност – предлага дрехата си, за да бъде завито детето. И ако това не е контрастът между институционалното бездушие и човешката добрина, какво тогава е?

Постът на Цветан Цвятков за случилото се бързо предизвика емоционални реакции в социалните мрежи. Повечето хора изразиха възмущение от бездушието на институциите. Но имаше и противоположни мнения.

Ето какво пише потребител с името Мила Людмилова Илкова:

„Да видим, Вие сте мъж и си носите яке, но майката с детето, не се е сетила да вземе връхна дреха? Колкото и да обвинявате институциите, безотговорното отношение на майката няма оправдание. Постът Ви е абсолютно безсмислен и безполезен!“

Така, отново, фокусът се измествa от отговорността на институциите към родителската отговорност, и всеки решава сам къде да търси вината. Но каквото и да е било обяснението – нито студът, нито вратата са избрали кого да накажат.

Истината е проста: в ситуация, в която има замръзващо дете, няма нужда от обвинения, а от действия. Нито суитшъртът на един пътник е достатъчен, нито закъснялото отключване. И със сигурност, никоя институция няма право да заключи състраданието в график. Докога ще сме по-строги към бедстващите, отколкото към тези, които могат да помогнат, но не го правят?

Малко преди 5:00 часа вратите все пак се отварят. Детето вече трепери, а хората около него са ядосани и измръзнали. Вътре – уют. Вън – пълно безразличие.

Не се иска много – някой просто да погледне през прозореца и да отвори вратата. Не с процедурен жест, а с човешки. Не за да спазим график, а да спасим достойнството си като общество.

Докога студът на институциите ще бъде по-силен от този навън? И колко още деца трябва да премръзнат пред вратите на бездушието, за да се стоплим не телом, а сърцем?

Ако вие сте били свидетел на подобни ситуации – пишете ни. Защото обществената съвест не трябва да стои заключена до 05:00.