„Дупките на околовръстното ме карат да смятам живота на колите у нас като този на кучетата. Една година у нас е равна на седем години каране в Европа.“
Това не е стендъп монолог, а реален пост във Facebook, който събра стотици реакции и коментари. Защото не е шега. Само звучи като такава.
Авторът от Shondy’s Garage описва пътната реалност с хирургична точност и черен хумор:
„Честито на всички, винетката ви е оправдана, вече сте извън София и директно стъпвате по Марс. Гумите ви се чудят дали тоя офроуд е легален и къде свършва етапа?“
Ако някой ден България кандидатства за домакин на рали „Дакар“, няма да строим трасета — просто ще покажем околовръстното.
Коментарите под публикацията са още по-безпощадни от самия пост:
„Пътната инфраструктура в страната е трагедия! На Луната няма толкова кратери!“
„Преди Нова година правиха ремонт… сега е дупка до дупка, отново за ремонт и затваряне!“
„Най-сетне някой снима този абсурд — постоянно има пътна помощ и мобилен сервиз за гуми.“
Представете си бизнес модел: не бензиностанции, а сервизи за джанти през 300 метра. Това вече не е ирония — това е предприемаческа ниша.
Особено интересен е гласът на тежкотоварния транспорт:
„Преди 6–7 години плащахме 134 лв. месечно и беше по-добре. Сега плащаме по 1500 лв. на камион и е в пъти по-зле.“
Математиката е проста: таксите растат, качеството се топи. Асфалтът очевидно е нов вид летливо вещество — изпарява се скоро след ремонта.
Друг коментар го казва направо, без глазура:
„Има пари за качествени ремонти. Просто не отиват по предназначение.“
Оказва се, че има участъци, които се „ремонтират“ по два пъти годишно — като абонаментна услуга. Само че резултатът е като от временен грим върху счупена кост.
„Баш този участък го ремонтират по два пъти годишно и после е пак същото.“
Може би проблемът е, че дупките не са включени в гаранцията.
Един от по-техническите коментари звучи като безплатна експертиза, която никой няма да поиска:
„Няма канавка. Води си текат като речно корито, замръзват и после — олеле мале.“
Но спокойно — вероятно ще има комисия. После анализ. После обществена поръчка. После ремонт. После дупки. Традицията трябва да се спазва.
Най-силното предложение идва от оригиналния пост:
„Аз предлагам като пораснат още малко да им дадем имена… така ще сме наясно, че са тук, за да останат.“
Напълно логично. След като са по-постоянни от пътната маркировка и по-устойчиви от асфалта — заслужават идентичност.
„Голямата яма“, „Майката на джантите“, „Убиецът на амортисьори“.
В държава, в която дупките са вечни, а ремонтите — временни, сарказмът не е стил. Той е защитен механизъм.
Снимка: Shondy’s Garage, Facebook
