В Стара Загора поредната горчива комедия се разигра пред читалище „Климент Охридски“ – институция, която по идея трябва да бъде люлка на българщината, а на практика се оказва люлка на бюрокрацията, некадърността и унижението.

Яна Тенева – жена, борила се три години за достъпност за хора с увреждания, публикува в „Истината за Стара Загора“ разказ, който спокойно може да бъде включен в учебник по „Как не се прави нищо смислено в България“.

30 000 лв. мобилно съоръжение – лъскаво, скъпо и… абсолютно неизползваемо

„Минах през отказ, обещания, бавения… но продължих да настоявам. Най-после ме информираха, че това се е случило.“

Така започва надеждата на Яна, която при първото си посещение за мероприятие установява, че новото устройство за достъпност стои сгънато, покрито като стар диван в мазето, и очевидно държи да си остане така. Защото веднъж разгънато – не работи.

„Около десет човека са минали обучение,“ пише Яна. Проблемът? Вероятно са минали обучението… като влак покрай малка гара. Натисната грешна команда на дистанционното превърнала 30-хилядната платформа в пищящ декор за абсурден театър.

Докарват второ устройство за 20 000 лв. – изненада! И то не работи. Когато първото „чудо“ отказва да се събуди, служителите вадят второ – устройство за качване по стълби. Но… и то не тръгва.

„Проблемът се оказа отново незнанието как се борави с него, а е имало обучение“, пише жената.

В крайна сметка Яна заключава:

„И двете съоръжения са трайно повредени.“

Това прави общо 50 000 лева публични средства, потънали в удобства, които… никога не са били удобства.

Унижение на студа, дивани за пречки и пълна липса на човечност

Яна разказва и за неподвижни дивани, блокиращи входа. За чакане на студа, докато някой благоволи да реагира. За тълпа „технически гении“, които дават акъл, но не знаят какво правят. И задава въпроса, който боли:

„Дали това е грижа за хората с увреждания? Дали някой би се чувствал комфортно в подобна ситуация?“

Рампа? Разбира се, че можеше. Но защо да е просто, когато може да е абсурдно? Яна отбелязва, че пред читалището има достатъчно място за рампа, каквато има на сградата на общината. Щеше да е евтино, работещо и логично. Но в България логичното никога не е първи избор. По-добре е за 50 000 лв. да се купят две устройства, които никой не може да използва, никой не поддържа и никой не е наясно защо изобщо са там.

„Ако липсва отговорност и човешки елемент, всичко ще е бутафорно.“

Това са думите на Яна, и те са диагноза. Защо рядко виждаме хора в инвалидни колички на обществени събития? Защото често достъпността е само на хартия – красива, скъпа и напълно безполезна.

Бутафория, замазана като фасада: „Имаме достъпност.“ Да, ама не.