В един свят, в който хората все по-трудно намират смисъл, утеха и посока, храмът би трябвало да е тихото убежище, което не задава въпроси, а просто отваря врата. Но днес, във Велико Търново, едно семейство научи, че понякога вратите на Божия дом могат да бъдат по-строго пазени от човешките сърца.

Христо Перчемлиев разказва нежна, но болезнена история – история за едно бебе на 40 дни, тихо носено към първата му молитва. Един от онези мигове, в които човек вярва, че небето леко се отваря, за да допусне чистотата на началото.

Но там, където трябва да има благословия, ги чака вик. Там, където трябваше да ги посрещне духовник, ги намери раздразнение. И там, където трябваше да има святост, зазвуча обвинение.

Отецът попитал дали са записани, а след отговора се разгневил – часът не бил правилен, молитва преди литургия „не се четяла“, а вината, както често се случва, бе хвърлена върху друг човек: възрастната жена, която записва имената на миряните. Дали защото е на 80 години, дали защото „не трябвало да ѝ вярват“.

А всъщност – защото е по-лесно да посочиш грешника, отколкото да погледнеш себе си.

Семейството, дошло с надежда и уважение, е изгонено. Буквално. С думи, които по никакъв начин не приличат на езика на Христос. С тон, който няма нищо общо с тона на проповедта, а повече с горещината на човешки гняв.

Авторът деликатно отбелязва, че поведението на свещеника му се сторило като на човек, „може би употребил алкохол“. Не можем да знаем. Но можем да усещаме. А усещането остава тежко.

Под поста на Христо един коментар изпъква като рана, но и като диагноза за времето ни:

„Недопустимо е да ви гонят от храм. Това е Божият дом и всеки е добре дошъл винаги. Ужасна постъпка… И после се чудят защо хората са изгубили вяра.“

Може би точно в такива моменти разбираме защо вярата в Бога и доверието в институцията понякога се разминават. Бог не изгонва. Хората го правят. Бог не крещи. Хората го правят. Бог не обвинява старостта, не гони майки, не изгонва бебета, дошли за първата си молитва.

Само хората умеят да превърнат свято място в зона, в която невинността трябва да влиза с разрешение. Понякога храмът не е място – а изпитание. Понякога вярата не се крие в думи, а в тишината, която следва след разочарование. Понякога Бог се намира извън стените, точно защото вътре някой е забравил за Него.

И може би тази история няма да промени света. Но може да го оголи. Да покаже колко лесно можем да пропуснем най-чистите моменти… и колко трудно се лекуват раните, нанесени от онези, които би трябвало да лекуват.