Има сгради, които не просто заемат място в града – те пазят спомени. Пазят гласове, истории, решения, идеали. Къщата музей в Стара Загора, свързана със Септемврийското въстание от 1923 г., би трябвало да бъде точно такава – дом на историческата памет, място, което учи, напомня, провокира размисъл.

Вместо това тя се превръща в урок по забрава.

Снимките, публикувани във Facebook от Иван Митев, са болезнен документален кадър: рухваща ограда, разбита пътна врата, изпотрошени керемиди, напукани стени, изпочупени прозорци. Дворът – някога пространство, което би трябвало да бъде под грижата на институциите – изглежда като декор от филм за изоставени места след бедствие.

Само че тук бедствието не е природно. То е институционално. 

По думите на подателя на сигнала, общината е „реагирала“ чак след повече от година – и то с действие, което повече прилича на вандализъм, отколкото на поддръжка. Частично почистване на двора… извършено така, че:

входната врата е окончателно разбита и оставена зейнала;

тежката техника е напукала оградните стени;

керемидите са свалени и вероятно унищожени;

в резултат вече има и счупени прозорци, което отваря къщата за бездомници, вандали и времето.

След такъв „грижовен“ подход към обект на културно-историческо наследство човек започва да се пита:

Това ли е официалната стратегия за опазване на паметта? Да я оставим да се самосрути?

На фасадата още стои плочата: „В тази къща е заседавал акционният комитет на Септемврийското въстание – 1923 г.“ Стои – но под нея мазилката се рони. Символика, която боде очите: паметник на българската история, впилен в пукнатини.

Защо такава къща е оставена да загива? Защо при всеки сигнал реакцията е късна, повърхностна и често вредна? Кой носи отговорност, когато историята мозайка по мозайка се разпада пред очите ни?

Община Стара Загора дължи обяснение. Не на Иван Митев. А на цял град. На всички, които вярват, че миналото има значение. Че културното наследство не е непотребен багаж, който можем да хвърлим зад гърба си. Че сградите, в които са се случвали исторически решения, не са просто „стари имоти“, а основи на обществения ни спомен.

Когато разрушиш сграда, рушиш и памет. А когато оставиш паметта да се руши – рушиш идентичност. Време е общината да обясни нещо много просто:

Тази къща-музей ще бъде ли спасена? Или ще бъде оставена да се превърне в купчина история, смляна на прах?

Стара Загора заслужава отговор. А историята – уважение, а не разруха.