Типичен навик, влязъл трайно в битието на пловдивчани, беше онова уникално стълпотворение от хора на Главната, което ставаше всяка вечер, зиме и лете, пролет и есен, и което носеше различни имена – движението, стъргалото, чарка... Тук, при условие, че понятието мобилен телефон беше съвсем непознато, се откриваше богата възможност да се срещнеш с приятели, да случиш на ново запознанство, да се нагледаш на красиви момичета или просто да се поразходиш няколко пъти от Пощата до Джумаята и назад. Бе невъзможно да извървиш разстоянието и да не кажеш десетки пъти „Здрасти”. Контакти без аналог! Имаше си неписани правила на чарка – най-важното беше да се движиш вдясно, на изток, където се ориентираха по така хората.

Дори когато пуснаха тролеите през главната, стъргалото упорито не им отстъпваше територия. Пък и водачите бяха спокойни и търпеливи. Ще дръннат да си проправят пътека, човешкият поток ще се раздели да им стори място, веднага след края на возилото хорското множество отново ще се събере, но след стотина метра ще се наложи ново и ново повторение на действията. Нямаше ругатни, нямаше ярост – намираше се място за всички.

Нека бъдем точни. Беше дошло време, когато вече можеше да се разчита на телефон – от тези, стационарните, разбира се, но предоставени за общественно ползване. В подножието на часовника, монтиран на Пощата, бяха поставени няколко телефонни кабини за градски разговори. Срещу стотинки! В началото бяха 2 стотинки, после изведнъж скочиха на 5 стотинки. Кабините пред Пощата бяха място, на което се уговаряха стотици срещи. Искаш ли да видиш някой, достатъчно е да предложиш: „Пред кабините”. Ама кои кабини, ама къде се намират – повод за подобни въпроси нямаше.

Темата за телефоните повика желанието ми да разкажа как с акраните ми кодошим днешните млади, да са живи и здрави! Двама насрочват среща сега, разбира се, по джиесема. За нея са необходими най-малко три разговора. Първият – разбират се къде и кога да се видят. Вторият, половин-един час преди времето за среща да потвърдят дали остава уговорката. Третият е най-забавен, защото е най-излишен. Вече на мястото на срещата, единият набира номера на близкия си с въпроса: „ Къде си?”. Другият му отговаря: „Аз те виждам, обърни се, ще ме видиш и ти”. Станаха три разговора. Понякога са и повече. След като в джобчето ти кротува това чудо – мобилният телефон, давай на сигурно. Ле-ле, как ли сме се засичали в пред джиесемното време?!

В предджиесемната ера на човечеството, респективно на пловдивчаните, да си направиш среща, беше от лесно по-лесно, защото мястото беше предварително известно, за да подлежи на коментар. Остава да се закове часът и готово. Вече споделих: сигурно стотици, че и повече се срещаха всяка вечер пред кабините. Ако разполагаш с време, тук можеш да проследиш интересно явление. Около кръглите часове и половинките им настава струпване на хора, уговорили среща, те, за радост или грижи се откриват и си поемат по пътя. След това настъпва рязко намаляване на калабалъка и на следващата половинка или цял час, цикълът се повтаря отново.

Едно допълнение към краските на много пловдивското място „пред кабините”. В редицата на „образите” на Пловдив имаше запазено място младеж на име Гешо Груев - Груда. Момче от сой, самият той красавец, с нещо подчертано привлекателно в осанката си... Почина без време, за съжаление. Сред качествата, притежавани в изобилие от Груда, в никакъв случай не беше амбицията за кариерно извисяване. Дефектът си той компенсираше със способността всичко, с което се захване да му „иде отръки”. Развихряше се само и единствено в подозрителния за милиционерството частен сектор. Започна да произвежда пластмасови дреболии, увлече се по химикалките, специализира се в рекламни подложки за бутилки... Имаше обаче едно занимание, което никога не изоставяше – изпитваше нескрито удоволствие да дразни всячески органите на властта. А поводи за това, дал Господ. Потекло буржоазно, красива външност, изявено самочувствие, натрапчиво присъствие, готов да не си поплюе в приказките – когато и да го закопчееш, ще бъде късно. Гонеха го, изселваха го... Гешо си остана същият до края.

Защо го свързах с телефонните кабини? Защото едно от ярките му проявления да дразни властниците беше надвечер да спре точно пред кабините яркожълтия си „Булгаралпин” (повече от ясно е, че няма да бъде Москвич или Запорожец, още по-малко очаквано е цветът му да бъде невзрачно сив, например), да прикове погледите на хорското множество, да слезе от колата, да се облегне небрежно и да се прави, че чака среща. Добре го умееше, много му допадаше на чаровника, а многобройните му врагове сред властниците се пукаха от яд.

Откъс от книгата "Помня Пловдив" на Юлий Славов