Още един ужасен следобед на магистрала „Тракия“ — на 228 км посока София два автомобила са се смлели един в друг, както свидетелстват страховитите кадри. Помлени предници, разхвърчани куфари, дрехи и детски вещи по асфалта… една страшна, неловка тишина над грохота от ламарини.

Какво друго да кажем, освен онова, което повтаряме след всяка нова катастрофа: защо все така караме? Защо все така летим, сякаш магистралата ни е лична писта? Защо все така си мислим, че на нас „това не може да ни се случи“?

Който е минал днес по „Тракия“ в този участък, нека си даде сметка — това можеше да си ти. Можеше да са децата ти, натъпкани на задната седалка с пясък по джапанките. Можеше да са близките ти, които чакат на масата, а ти никога да не се върнеш.

Никой не знае причината — дали е било изпреварване на сляпо, засичане, рязка маневра? Важно ли е изобщо, когато накрая резултатът е същият — смазани коли, изпокъсани животи и празни празници за тези, които остават да събират багажа от асфалта.

Ще затворим ли очи и този път, ще махнем ли пак с ръка — „Ами така е, лято е, хората се връщат от морето“? Или най-сетне ще си кажем — магистралата не е място за героизъм. Тя не прощава. И понякога прошката не идва никога.

Пазете се. Единственото, което имате, е животът ви. На волана той струва точно едно мигване невнимание.

Очаквайте подробности!

Снимки: скрийншот от видео на Тереза Делчева, Facebook