На улица „Възрожденска“ 65 в София от близо месец лежи един герой. Не от онези, дето режат ленти, а от онези, които мълчаливо търпят – пътен знак, паднал в битката с времето, вероятно автомобил или просто небрежност.
Там е – смело опрян в паветата, неподвижен, непоклатим, но все така на пост. И макар вече да не сочи накъде да вървим, символично продължава да показва пътя – към административната апатия.
Минават хора, коли, общински служители, кучета, доставчици, а героят си лежи. Никой не го вижда. Или, по-точно – всички го виждат, но никой не го забелязва. Това е разликата между „поглед“ и „внимание“, между „работим по въпроса“ и „ще го оправим“.
Може би знакът е попаднал в зоната на невидимостта – онзи паралелен свят, където потъват сигналите на гражданите, ремонтите „по план“ и отговорността на институциите.
Да оцелееш месец, легнал на тротоара в София, е постижение. Възможно е скоро някой да го обяви за част от градския фолклор:
„Тук почива знакът, който чакаше общината.“
Иронията е, че знакът не просто е паднал – той е символично свален. Защото, когато градът се управлява на принципа „ще го видим другата седмица“, дори един обикновен знак се превръща в паметник на бездействието.
Предлагаме на Столична община да включи този лежащ знак в официалния маршрут на „скритите съкровища на София“:
Първа спирка – „Паметникът на административната инерция“.
Втора – „Тротоарът на вечната надежда“.
Финал – „Бюрократичен кръгов маршрут без изход“.
