Ето го – последния „инженерен шедьовър“ на родното пътно строителство. Като го погледнеш, разбираш защо хората от Северозапада са обречени – не на развитие, а на безкрайни кръпки и отчаяние. Пътят – ако изобщо го наречем път – прилича на евтина настилка за временен паркинг пред кварталната кръчма. Да минеш оттам с кола си е руска рулетка: или ще счупиш колата, или ще счупиш себе си.

Но важното е друго – някой вече си е напълнил джобовете. Пълни ръце с крадени от асфалт пари, както каза Диана Русинова. Празни души и съсипани съдби на всички, които трябва да карат по тоя „рулон асфалт“, дето ако духне по-силен вятър, ще го навие и ще го изтъркалят обратно до АПИ или Народното събрание, че поне депутатите да си имат мек килим за пред входа.

Грозно е да гледаш. Още по-грозно е да знаеш, че хората там, в Северозапада, плащат най-високата цена – с живота си. Тежки катастрофи, линейки, които газят по дупки, вместо да спасяват животи, разбити коли, разбити съдби. После да не сме чули „Нямало пари“. Пари има – под формата на дебели пачки в нечии джобове. За асфалт с дебелина на мушама явно не стигат.

А коментарите под видеото и поста на пътния експерт Диана Русинова? Те казват всичко:

„Това е олицетворение на цялата държава.“

„В Румъния поне не крадат всичко – ние не оставяме и троха за градеж.“

„Навийте го тоя асфалт на руло и го занесете на онези горе.“

Да, точно така! Навийте го и го занесете! Да стъпват върху собствената си наглост и безочие. Защото нито историята, нито Господ ще им простят. Но най-тежко ще е онова, което съдбата вече е сложила на гърба на обикновения човек – цената на мълчанието и бездействието.

Пътища за милиони – направени за стотинки. И не, това не е клише. Това е нашата реалност. Дупка до дупка, лъжа до лъжа. Докато някой гледа да „усвои“, друг остава да брои жертвите и да плаче на пресъхнал асфалт. И после пак да плаща – от джоба си и от живота си.

Ще го търпим ли пак? Ето го истинския въпрос.