Една нощ, започнала като всяка друга, се превръща в кошмар за семейство от Добрич. Само за секунди – благодарение на лаещото куче, хладнокръвния съпруг и бързата реакция на пожарникарите – животът на една бременна жена, нейния партньор и десетки съседи е спасен. Пожар избухва в близост до дома им, а действията на няколко души се оказват разликата между трагедия и живот. История за героизъм, страх и благодарност – разказана от първо лице, без редакторска намеса.

Публикуваме текста, разказан от Кристина Димитрова в социалните мрежи, без редакторска намеса:

Благодаря на Бог, че ни опази живи и че сега пиша тези редове. Не споделям тези кадри с цел коментари или съжаление! Аз не мога да изгледам видеото, защото преживях всичко това, но го споделям, само за да накарам хората да се замислят как за секунди може не просто да ти се промени животът, а да го изгубиш.

В много кратък разказ споделям случилото се. Легнахме си да спим, както всяка друга вечер, с Емо и Кая (кучето ни). Тук приключва всичко обичайно и започва кошмарът…

Може би час след като сме заспали, Кая започва да лае. Имаме най-доброто куче на света и дори и да излае, защото някой минава по улицата, това е еднократно и спира. Този път беше различно. Този път не спираше. Този път искаше да ни каже нещо. Да ни предупреди. Да ни събуди и да ни накара да станем. Да спаси живота ни – нашия и на още доста хора, спящи спокойно в къщите около нас.

Емо става – буквално 3–4 минути, след като Кая не спира да лае – и излиза да види какво се случва. Кадрите ясно показват навременната и адекватна реакция на моя мъж, който заедно с Кая спаси половин квартал. Често го наричам „моя герой“ и това е един от многото примери, които показват защо. Само да вмъкна, че е спасявал живота ми и друг път…

Разбира се, излизайки в 01:30 ч., не взимаш телефон – и той започва да действа като по учебник, въпреки паниката, която го обзема, която би обзела всеки нормален човек. Започва да гаси сам и да крещи, за да събуди останалите. Да ги спаси. Да излязат и да помогнат. Да извикат пожарна.

По-малко от 5 минути след като той започва да гаси и вика, се събуждам аз. Хора, все още сънувам кошмари... Стряскам се, чувайки как Емо ми вика: „Шуше, помощ! Шушее! Някой да помогне!“ Не помня как стигам до него. Само знам, че скачайки от леглото, секундите, в които бягам, за да проверя какво се случва, са най-дългите в живота ми и ми минаха хиляди мисли какво може да му е станало. Излизам – виждам пожар. Виждам него. Връщам се да взема телефон и да звънна на 112.

Точно 4 минути – толкова отне от подадения от мен сигнал до пристигането на два големи пожарни автомобила. Момчетата бяха абсолютни професионалисти. Изключително бърза и адекватна реакция. Първото, което направиха, беше да изкарат газовите бутилки от пламъците, на които (по думи на екипите) са били нужни само още няколко минути, за да се взривят. Тогава нямаше да го има нито моя мъж, нито мен и детето, което чакаме, нито много голяма част от съседите ни. Дори не мога да осъзная цялото това нещо. След като изкараха бутилките на безопасно разстояние, се справиха и с пожара, и извадиха съседа ни, който е бил заклещен вътре. Макар и в много тежко състояние, той е жив благодарение на бързата реакция на всички.

Изкараха го пред мен. Видях всичко. Видях отчаянието на майка му – възрастна жена, която беше в шок и само чакаше да го изкарат и да разбере дали е жив. Видях пожарникари, полицаи и спешни екипи в действие. Видях съпруга си – любовта на живота ми – за първи път изплашен. Видях как въпреки това, не спира да гаси. Да спасява – нас и дома ни. Видях много хора, които дойдоха да проверят какво се случва.

Целият живот на моя баща премина в системата на МВР – бил е години пожарникар, след това полицай. Мама работеше в болницата. Уважавам до болка тези професии, защото знам от какви хора съм възпитана и какво им е коствало да спасяват животи. Толкова е по-различно, когато видиш всичко това пред теб.

Благодаря на екипите. Винаги ще сме им благодарни, а аз винаги ще уважавам тези герои! Докато цялата ни страна гори, се моля за тези хора и за техните семейства! Бъдете здрави, пазете се и не губете силите и куража „да се хвърляте в огъня“ – буквално и преносно. Поклон пред Вас!

След като всичко премина, екипите тръгнаха. Хората си отидоха. Животът продължи по старому. Може би за повечето, но не и за нас. Излишно е да казвам, че не сме мигнали… Стояхме поне още 2 часа в двора. Емо не спираше да следи дали няма да пламне нещо отново. При всяко лаене на кучето подскачахме. Все още го правим. Затворя ли си очите, чувам как Емо ми крещи за помощ. Започвам да треперя и се стряскам. Започвам да мисля – какво щеше да стане, ако кучето не ни беше събудило? Какво, ако Емо се беше уплашил и не беше започнал веднага да гаси? Какво, ако аз не се бях събудила, за да се обадя на 112? А ако пожарникарите бяха на друг пожар и се бяха забавили? Ако бяха гръмнали газовите бутилки на сантиметри от мъжа ми, който се опитва да спаси всички? След това просто си казвам: „Кристина, спри. Бог ви спаси. Бъди благодарна и се стегни заради детето в теб.“ И се старая да правя точно това.

За финал само искам да кажа: пиша тези редове и Ви призовавам – бъдете внимателни. Не си изхвърляйте цигарите. Работете изключително внимателно с газови бутилки. Бъдете отговорни – към себе си, към дома си, към хората около вас. Помагайте, когато можете – както виждате, спасява животи. В този пост не става дума за имуществени повреди. Макар и от 4–5 години да даваме душата си за този дом и всички средства и усилия да се влагат в него – той е само кухи стени. Истинският ми дом е Емо и семейството, което градим. Няма нищо по-важно от здравето и живота на хората. Благодаря, че имам куче. Благодаря на съпруга си, че беше истински герой и спаси толкова хора. Благодаря на пожарникарите, които дойдоха за 4 минути. Благодаря на всички и на всеки, който помогна. Благодаря най-вече на Бог, че пиша тези редове.

На никого, никога не пожелавам да преживява нещо подобно. Животът е дар. Благодарете за него всеки ден. Наслаждавайте му се и кажете на близките си колко ги обичате!