Има места, които казват повече за едно общество от всички речи, стратегии и лозунги. В Пловдив тези места все по-често са асансьорите на пешеходните подлези. Не защото са модерни или добре поддържани, а защото са превърнати в символ на пълната липса на възпитание, контрол и отговорност.

Случаят с асансьорите на подлеза до Каспела е просто поредната капка в една отдавна преляла чаша. Стени, облепени с графити до степен, в която не личи оригиналният метал. Бутони, умишлено омазани с боя, за да не работят. Боклуци, фасове, миризми, които карат всеки нормален човек да се чуди дали не е влязъл в обществена тоалетна от най-лош тип. А последният „щрих“ – човешки изпражнения в средата на асансьора.

Ето поста във Facebook на Ivaylo Ivaylo&

Харесва ли ви? Хубаво ли е? Това е резултатът от вашите невъзпитани деца! Защо не възпитавате децата си? От доста време смятах да обърна внимание на това в какъв л*йнарник се превръщат асансьорите по транспортните преходи в Пловдив, но все се отказвах. До днес! Случая е с асансьорите на подлеза до Каспела. То не е драсканици, то не е мазане с бои върху бутоните, за да се запекат и да не могат да се натискат, боклуци, отпадъци, пикаене и плюене, дори някой/и ид*от пуши марихуана вътре и не се диша като влезеш, но днес южния асансьор ме посрещна с голямо мазно и миризливо л*йно по средата!

"Полюбувайте" се на гледката:

Това вече не е вандализъм. Това е демонстративно презрение – към хората, към града, към всякакви правила.

Най-удобното оправдание е да се каже „младежка простотия“. Но истината е по-грозна. Това не се случва заради липса на асансьори, пари или камери. Това се случва, защото някой не е научил децата си, че общественият ресурс не е кошче за отпадъци. И защото някой друг – институциите – години наред гледат встрани.

Тези асансьори не са лукс. Те са жизненоважни за възрастни хора, родители с колички, хора с увреждания. За тях това не е „грозна гледка“, а ежедневна бариера, унижение и риск за здравето.

Съоръженията са изградени с публични средства – европейски, държавни, общински. Всички ние сме платили за тях. И всички ние губим, когато те биват съсипвани за седмици, а понякога и за дни.

Къде е общината? Къде е контролът? Къде са санкциите? Колко още снимки, постове и възмутени граждани са нужни, за да се разбере, че без постоянна поддръжка, видеонаблюдение и реални наказания, всичко ново в този град е обречено?

Това е диагноза. За възпитанието у дома. За безсилието на институциите. За една тиха примиреност, която позволява градът да бъде превръщан в бунище, а после всички да се чудим „как така стана“.

Асансьорите в Пловдив вече не свързват нива. Те свързват арогантността с безнаказаността. И ако това ни харесва – значи проблемът е много по-дълбок от драсканиците по стените.