Не знам някой да се е докосвал до темата за секса по време на панаира, а тя е огромна. Аз специално не мога да споделя нищо лично – в годините, когато сексът ме вълнуваше повече, работех на панаира от сутрин до вечер и сексуалните си планове все оставях за следващата седмица.
А панаирът предоставяше толкова възможности!
Не помня на кое изложение беше, някъде към 76-а, но срещнах една колежка от университета, която беше дошла като част от екипа на някаква си фирма „Кинтекс”. Каза, че ръководството командировало в Пловдив всичките си служители, работа нямало и скучаела от сутрин до вечер. И накрая попита какво ще правя довечера. Оправдах се с многото работа и отклоних разговора, като попитах с какво се занимава този „Кинтекс”? Девойката не можеше да повярва, че съм толкова тъп и отговори шеговито:”Ами с кинкалерия и текстил – както личи от името”.
Взех, че повярвах. Скоро научих, че става дума за оръжие. Добре че не се забърках в тази история, в която можеше да има и секс, и калашници.
По-късно срещнах и други момичета и жени, които бяха командировани на панаира, но се чудеха какво да правят. Поне през деня.
Пловдивските ресторанти се пукаха по шефовете от банкети: изложители празнуваха златни медали, грамоти, черпеха партньори и така нататък, накрая плащаха с фактура и се прибираха в хотелите, където по-отворените се омешваха.
Западняците обаче нямаше как да идват масово, пускаха ги по двама-трима, но тук те си наемаха преводачки и секретарки – българки.
Тези от нашите момичета, които бяха по-лекомислени, получаваха само подаръци, имаше обаче и такива, които установяваха по-трайни връзки. Чуждият технически персонал се ориентираше към пловдивските проститутки и нямаше желание да установява по-трайни връзки.
Част от контингента го изселваха далеч от Панаира, в града оставаха тези, които милицията още не беше регистрирала, както и елитната част информаторки. Пробваха се и гастрольорки.
В началото на 90-те години се занимавах с панаирната реклама на една арабска фирма, бях си свършил вече ангажиментите, когато една привечер звънна телефонът и се оказа, че ми звъни един от големите босове, дошъл специално от Ливан. Женски глас ме покани любезно на среща в Новотела.
Реших, че съм свършил добре работата си и вероятно ще бъда щедро награден. Набегом стигнах Новотела, почуках на вратата на един от най-скъпите апартаменти и ми отвори оплешивял тантурест мъж в лъскав халат. Разговорът на английски вървеше трудно, босът каза, че е добре да почакаме преводачката. Пет минути мълчахме, гледах към вратата в очакване, преводачката обаче дойде откъм банята. С полуотворено бяло халатче.
С нейна помощ разговорът зацикли още повече – оказа се, че нейните знания по арабски и английски не са по големи от моите по китайски примерно. По всичко изглеждаше, че момичето владееше друг занаят. В крайна сметка разбрах защо са ме извикали – „преводачката” искала да посети най-хубавото заведение в Пловдив, където може да се танцува. Препоръчах им някаква дискотека и си тръгнах злорадствайки – вече си представях как дебелият арабин ще подскача на дансинга.
В онези времена хотелите не стигаха и доста панаирджии и панаирджийки ги настаняваха в частни квартири. Там също се заформяха интимни контакти и не бяха рядкост случаите, когато някое филибелийче падаше жертва на безскрупулна служителка от Министерството на външната търговия, примерно.
На повечето посетители обаче нищо особено не се случваше – най-много да си тръгнеха с някоя сексуална фантазия. Най-голямата фантазия е свързана с незабравимото американско водно легло.
Една година американците искаха да ни покажат как е обзаведен американският дом.
В центъра на кръглата палата беше прочутото Водно Легло. Върху него небрежно беше полегнала девойка, а може би и две, женските форми потрепваха в синхрон с вълничките, които движеха повръхността на леглото. На облегалките имаше копчета за радио и телевизия.
Хората стояха и цъкаха с език – това нямаше нищо общо с нашите скърцащи пружинени легла и издънени дюшеци. А и девойките не приличаха на съпругите, които дърпаха за ръкавите захласналите се мъже.
Вечер обсъждахме как би изглеждал сексът на едно такова легло, губят ли се сантиметри, вълничките помагат или пречат и така нататък. Сигурно в този момент хиляди българи, минали през Панаира, си мислеха същото.
Имаше и истински красиви любовни истории.
Една от тях се случи близо до южния служебен изход – някъде между бунгалото на „Кинтекс” и стария Пресцентър.
Мъж и жена вървяха един срещу друг по алеята, в един момент и двамата застинаха…След това се затичаха и телата им се съединиха в невероятна прегръдка. Плътно прегърнати побягнаха към брега на Марица, където имаше малко тревичка. Хвърлиха се на земята и без да обръщат внимание на минувачите се обсипваха жадно с целувки. Не бяха млади – мъжът вече беше почнал да побелява, жената беше около 30-те.
Ние надничахме през оградата и чакахме момента, когато любовниците ще започнат да се събличат. Любовната игра обаче в един момент замря, двамата не помръдваха десетина секунди. След това едновременно погледнаха часовниците си, оправиха дрехите си, целунаха се за последен път и побягнаха в различни посоки, без да се обръщат…
И до днес се опитвам да съчиня сюжет по тази история.
Почти съм сигурен, че и двамата си имаха свой живот в различни краища на света. На някакъв панаир в кой знае в кой град сигурно се беше случило нещо прекрасно, след това сигурно се бяха опитвали така да синхронизират командировките си, че да може да се срещнат някъде. Беше се случило в Пловдив.
Маршрутите им обаче се бяха пресекли само за 15 минути, след което всеки трябваше да поеме своя път. До следващата среща – във Франкфурт, Шанхай или пак в Пловдив.
Очевидно се бяхме докоснали до нещо по-голямо от секса.
Може би по-голямо от целия панаир.
Откъс от книгата "Запомнете Пловдив" на пловдивския журналист и писател Евгений Тодоров