„При ветрец 100 км в час всичко лети“ – така лаконично, почти невинно, Valentina Alexandrova описва случващото се в Сливен. Снимките обаче не говорят за „ветрец“. Те крещят.

Паднали дървета, изкоренени до основи. Стволове, преграждащи булеварди. Огънати ламарини, разпилян строителен материал, разкъртени гаражи. Метални конструкции, стиропор, клони и отломки – всичко е размесено в една картина, която прилича повече на кадър от бедствен репортаж, отколкото на обикновен зимен ден в български град.

На една от снимките огромно дърво лежи напряко на платното, блокирайки движението. На друга – иглолистно дърво е изтръгнато от корен и стоварено върху тротоар до административна сграда. В кварталите – ламаринени постройки са срутени като кибритени кутийки, а строителни отпадъци са разпилени из дворове и паркинги.

Вятър със скорост около 100 км/ч не е „лек полъх“. Това е сила, способна да повали дървета, да разкъса покриви и да превърне всеки незакрепен предмет в снаряд. И точно това се вижда – всичко, което не е било добре укрепено, вече е на земята. Или върху нечия кола. Или на пътното платно.

Въпросът обаче не е само в природната стихия. Подготвени ли сме изобщо? Всяка година говорим за опасни, стари дървета. За неизчистени клони. За временни конструкции, които чакат „само още малко“ да бъдат премахнати. Докато не дойде онзи „ветрец“ и не свърши работата вместо институциите.

Снимките от Сливен показват не просто буря. Те показват уязвимост. Когато едно дърво пада върху пешеходна зона или върху оживен булевард, това вече не е просто природен феномен – това е риск за човешки живот. Повалени стволове, разпилени материали, оголени корени, ледена киша и празни улици. Градът изглежда притихнал – сякаш е поел дъх след удар.

И макар в поста тонът да е ироничен, реалността не е. Защото зад всяко „всичко лети“ стоят щети, страх и въпросът: Ами ако някой беше минал точно там?