Точно в 12:00 часа България замира. Сирените пронизват тишината не просто с вой, а с памет. С вик към съвестта. С напомняне, че свободата не е даденост, а завет.

На този ден се прекланяме пред подвига на Христо Ботев – поет, революционер, човек с думи, които стрелят, и с оръжие, което говори. Пред гения, който събра в едно огън, истина и саможертва. И пред хилядите други, които, без да пишат стихове, изписаха с кръвта си бъдещето на България.

Те не загинаха, за да бъдат паметници. Те живяха, за да бъдем ние.

Днес сме свободни да говорим, да пътуваме, да мечтаем – защото някой преди нас е избрал не сигурността, а вярата; не живота, а свободата. Те са онези, които „паднаха, но живеят“, както сам Ботев пророчески написа.

Нека се запитаме: Какво бихме сторили ние, ако живеехме в онези дни?

Днес, когато сме свободни, свободни ли са делата ни, мислите ни, гласовете ни? Умеем ли да носим тежестта на тяхната саможертва?

Този ден не е просто почит. Той е огледало. Огледало, в което се оглеждат и душата на народа, и съвестта на нацията.

Мълчанието в 12:00 е свещено. Но нека мълчанието не трае само минута. Нека паметта не е церемония, а постоянство. Нека децата ни знаят не само името на Ботев, но и защо то е безсмъртно.

Поклон пред Ботев. Поклон пред падналите. Поклон пред свободата – скъпо платена и свещена.