Има дни, в които шумът на света утихва. Дни, в които стъпките ни са по-бавни, а сърцето – по-тежко. Черешова задушница е един от онези дни, когато не отиваме просто на гробищата. Отиваме при своите. При корена си. При болката, която не отшумява, но и при спомена, който ни крепи.
Днес не говорим – днес се вслушваме
Вятърът разказва за тези, които вече ги няма. Свещите мълчаливо пламтят за душите на онези, чиято топлина още пазим в погледа, в гласа си, в навика да поглеждаме на масата към мястото, което вече е празно.
Днес черешите не са просто плод – те са символ. На кръговрата, на живота, който узрява и си отива, на сладостта, която остава след всяка болка. Черешата е като нашата памет – крехка, сочна, търсеща слънце, дори в най-тъмния ден.
Всяка свещ е молитва. Всяка сълза – признание
Не оплакваме. Не забравяме. Ние се покланяме. Ние прошепваме: „Не си сам.“ Защото любовта никога не умира. Просто променя формата си. Превръща се в спомен, който те гали тихо вечер, в глас, който чуваш в мислите си, в усмивка, която се появява сред най-неочакваното.
Черешова задушница е ден на тишина и на благодарност
Благодарим, че сме били обичани.
Благодарим, че има кого да помним.
Благодарим, че дори когато всичко изглежда безмълвно – има невидима нишка, която ни свързва с другата страна.
Светла им памет. И мир на душите ни. Нека този ден ни направи по-смирени, по-благодарни, по-добри. Да си тръгнем от гробищата не с отчаяние, а с приемане, че има неща, които не можем да променим – но можем да почитаме. Да обичаме. Да помним.
