Една българска майка сподели в мрежата преживяното от нея и детето й в болница. Когато започнахме да четем поста, у нас се зароди истински оптимизъм. Едно зрънце на надеждата започна да покълва, покълва, душата ни лекуваше - ето, най-после нещо положително от болница ще споделим с читателите си, докато... не стигнахме до 4-ия абзац.
Там разбрахме това, което всъщност заподозряхме малко по-рано. Болницата не е в България! В Австрия е. Предлагаме ви целия текст на поста - изводите си направете сами:
Преди десет дни едното ни дете беше болно. Много болно. Наложи се да извикаме спешна помощ посред нощ... Дойдоха за 10 мин. През това време операторът остана с нас на телефона, за да се увери, че нещата са под контрол и не изпадаме в паника. Двамата парамедици прецениха, че има нужда от лекар и веднага дойде втори екип. Имаха специални раници с повече апаратура и медикаменти, отколкото съм виждала в софийска болница. Закараха ни в университетската болница. Детето стабилизирано и седирано, мен ужасена и уви, съвсем в съзнание.
Приеха ни в 4 през нощта в събота. Сестрата седя с мен, докато се увери, че съм добре. Предложи ми кафе и кърпички. До понеделник бяхме минали рентген, консултация с детски кардиолог и еег. В сряда след ЯМР ни изписаха с назначена терапия и записан час при специалист, който да следи детето занапред...
През цялото време всички се стараеха да си свършат работата максимално ефективно и бяха изключително добронамерени, мили и отзивчиви. Таткото и братчето можеха да идват по всяко време, да се хранят с нас от осигурената от болницата храна, достъпна по всяко време в кухнята на отделението... Играехме си в стаята за игра и четохме много книжки от библиотеката... на отделението. Детето не се е отделяло от мен през цялото време, нито при манипулации, нито при изследвания... Накрая дойдоха клоуни... Едва си тръгнахме и два дни рева, че иска да ходим пак в болницата... За всичко това плати здравната ни осигуровка, която за мен и децата е безплатна, защото сме осигурени към баща им.
Всички, на които се обадихме или писахме, за да споделим, първо казаха колко е добре, че не сме в България...и чак после минахме на това как сме детето и ние... Самите ние, още докато се случваше, многократно си повтаряхме... добре, че не сме в България...
Още ме преследват кошмарни спомени от Педиатрията в София, където майки не приемат и се наложи да оставя детето си на четри дни, само̀... Или от отделението по Генетика, в което има две стаи и бюрото на лекарите е в коридора, така че двама човека не могат да се разминат... От това как взимат кръв на детето ми без мен, щото майките само пречат в Трета градска... От мръсотията, високомерието, липсата на информация и безкрайното търсене на връзки и познати почти нявсякъде... От ужаса, че един от малкото лекари, на които им пука, емигрира в Германия, а другият работи денонощно и не е ясно докога ще издържи... От отвращението някой да ме нарича “майче”, да ме хока и да се държи с мен като с малоумна, която само се пречка...
Няма да крия, че детското здравеопазване или пълната липса на такова е една от основните причини ние да изберем да не живеем в България, въпреки че преди години се върнах от Германия със съвсем други намерения... Този път решението ще трайно...
На този фон, правителството иска да направи детска болница в едно скеле, което пустее по-дълго, отколкото мен ме има... Скеле, в което няма да има достатъчно място за родители на пациентите... а по всичко личи и че няма да има място за човечност... Отново...
Ние няма да се върнем, но за всички деца и техните родители, които безкрайно обичаме и ни липсват всеки ден, аз не искам такава болница.
Искам детска болница, в която се практиктикува медицина на световно ниво от съвременно обучени медицински професионалисти, на които се плаща достойно. Искам болница, в която децата са заедно с родителите си и всички получават човешко отношение в тези трудни моменти... Искам такава детска болница, че като не дай Боже се случи нещо със здравето на децата ми във Виена, всички да ни кажат да си дойдем в София...
