Името й е Камелия Кучер. Ако вече не сте я чували, то непременно трябва да прочетете нейните книги. Но за тях малко по-нататък.

Срещнах се с Камелия в едно много любимо за мен място, в центъра на София. Стиснах ръката й не просто като журналист, а като почитател. И макар да се срещнахме за пръв път, топлите й очи и нейната душевност ме накараха да се чувствам така, сякаш се срещам със стар мой познат, с когото някак сме загубили дирите си с времето.

Камелия Кучер ме погледна с най-топлите кафяви очи, усмихна се благо и се извини, че мъничко е закъсняла. А моите крака вече бяха омекнали от притеснение, а душата ми - от умиление. Беше закъсняла едва с 5 минути, но аз щях да й простя, дори да бе закъсняла с 5 часа.

Камелия идва от семейството на рускиня и българин. Родословието й е доста богато, а корените и идват от къде ли не - Украйна, когато все още е била част от Австро-Унгарската империя, Полша… За семейството й обаче нямахме време да говорим - историята била много дълга, с много пластове и самата Камелия един ден се надява да натрупа достатъчно сведения, за да напише поредния свой шедьовър.

Живяла е къде ли не. Родена е в Русия. Със семейството й се връщат в България, точно преди Камелия да започне училище. След това заминава за Женева. Там започва да пише.

Посяга първо към поезията, и то на английски език. Сподели, че било доста по-лесно, тъй като езикът бил благодатен откъм заигравки. Аз обаче съм напълно наясно, че английската поезия си е относително висш пилотаж в писането, защото действа по свои собствени правила. Иначе казано - Камелия е доста талантлива и много, много скромна.

Любовта й към книгите се появява отдавна. Научава се да чете сама, още докато е едва 5-годишна. Четяла табели, докато пътувала с трамвая. Питала майка си какво значат надписите и постепенно започнала да свързва буквите. С гордост заявява, че когато престъпила прага на класната стая за пръв път, вече четяла гладко, което по онова време си било доста голяма работа.

Преминала през различни детски книжки, а по-късно започнали да се оформят и вкусовите й предпочитания. Посегнала към по-сериозна литература в ранните си тийнейджърски години, защото вече била изчела всичко по книжарниците.

"Попаднах на “Анна Каренина”. Бях на 12-13-години. Майка ми ми я даде от рафта у дома. Никога няма да забравя как я прочетох и заявих: Как може да ми дадеш такава глупава книга??? Впоследствие “Анна Каренина” стана една от любимите ми книги", разказва пред Glas.bg Камелия.

Един от най-ценните уроци, които е получила от страниците, е от Селинджър. Хванала неговите "Девет разказа за Семейство Глас" в един доста особен период - бурните тийнейджърски години. Онези, в които младостта се бунтува, а човек търси себе си.

“Много ми харесваше тогава колко са различни героите на Селинджър. Но научих, че ако искаш да си различен, смислен и стойностен, то начинът да се изразяваш не е този, който използват те. Защото това води до самопогубване. Трябва да го направиш през призмата на личния пример, а не демонстративно да заяваваш своето превъзходство”.

И е категорична - важно е какви книги четеш, за да се оформиш като личност. Изкуството е бил нейният начин да се бунтува тогава - музиката, която е била навсякъде, книгите, писането.

“Бунтувах се срещу родителите си, разбира се. Те са доста по-практични хора. Смятаха тия мои занимания за хоби, което няма да вади хляб. Не ми позволиха да следвам това, което искам. Заради тях се занимавах професионално с тенис - тяхната голяма амбиция. В един момент започнах да се бунтувам срещу тях. Признавам си - не съм била много справедлива на моменти”.

Тенисът я научил на дисциплина, която определено и помага и до ден днешен. А на семейството си е повече от благодарна - дали и прекрасно образование.

Бунтът бил писането й. Завършва бизнес администрация, но много бързо разбира, че това никак не е за нея. Така изпод пръстите и се раждат два шедьовъра. "Дом" и "Нощ" - две книги за липсата на щастие и непрестанното му търсене. Две книги за ограбените човешки съдби. Едните - от войната, а другите - от нещастието.

Първият и роман се появява преди година. Нарича го "откровение, което най-накрая е узряло достатъчно, за да стигне света извън бюрото й". Започва с история от около 20 страници, които написва на един дъх, а след това забравя. Открива ги случайно, но в много правилен момент - точно когато е намерила самата себе си. И така изпод пръстите й се ражда една история за търсенето на самия себе си.

“Беше ми много интересно какво ще каже майка ми, когато написах “Дом”. Тя ми каза с един доста лек и весел тон: Ето, виждаш ли? Когато човек много обича това, което прави, и не се отказва дълго време, то става! Тая борба тогава все с тях беше, но беше много забавно. Щастливи са от успеха ми”.

И приема всяко едно нещо като урок. Не би променила и една секунда от живота си до този момент, защото според нея в крайна сметка всичко я е довело до тук - мястото, на което се намира и което безкрайно и харесва.

“Неведоми са пътищата на съдбата. Странен е целият тоя мой път - как от всички неща, които са ми се случили, съм се върнала към онова, което изначално съм искала да правя. Знае ли човек? Може би нямаше да се случи, ако не бях преживяла онова, което съм преживяла”.

Най-големият урок, който тя получава от своя първи роман "Дом", е това, че в живота няма безнадеждност - тя съществува само тогава, когато ние си позволим да я пуснем. Понякога по нашия път се появяват тия невидими протегнати ръце, които просто трябва да забележим.

"Безнадеждността никога не ме е поглеждала в очите. Поне не в смисъла, в която аз я разбирам. В днешно време много често говорим за това, особено в България. Това много ме огорчава, а на моменти откровено ме дразни. Ние не живеем в безнадеждност - това дори е неблагодарно. Живеем в трудни времена, но не и безнадеждни. Имаме свойството да забравяме историята си, търсим причини да сме нещастни.

Струва ми се, че живеем в много инфантилно общество. Не сме способни да поемем отговорност за действията си. Виждам рядко европейско поведение от хората по улиците, а в същото време искаме да живеем като европейци. Да де, ама не става така. Трябва промяната да дойде първо от нас.

Не знам кога ще стигнем до този момент, в който хората са осъзнали, че трябва да дадат, за да получат. И не знам кога ще разберем, че няма лесен живот. Дори и там, където съм живяла - хората на Запад дори живеят много по-трудно от тук. Тук е много по-спокойно. Там ежедневието е забързано и много по-безпощадно към всеки, който си позволи да спре”.

Връща се в България по стечение на обстоятелствата, но се възприема като дете на света. Иначе казано - има много любими места по света и може да замине във всеки един момент. Има приятели по цялото земно кълбо пътува и не страда, че се е върнала в България. Защото възприема себе си като човек, който е навсякъде.

Италия стои много близо до сърцето й. Личи си от начина, по който пише за нея. Самата Камелия е живяла известно време на Ботуша. Тогава е била все още дете, но за ония времена си спомня с умиление.

Когато започна да говори за Барлета - пристанищен град в Южна Италия, аз някак се пренесох далеч от столичното кафене, в което се намирахме. Отидох там - в къщата на типичното италианско семейство, за което ми разказа - шумно, топло и голямо. И се пренесох в ония летни вечери, когато децата играели по улицата чак до 2 посред нощ.

“Те пиеха чай. Много люто се карат, крещят… Никога няма да забравя как на обяд всичко се затваря и всички спят. Там е много топло и дюкянчетата отварят едва към 5 ч. Бабите сядат на пейките, говорят си. Децата тичат…”

Има нещо в начина, по който Камелия Кучер се изразява - умее да те вади от реалността и да те кара да се замисляш за наистина съществените неща от живота. Затова и книгите й са написани толкова живо - усещаш героите като истински хора, които самата тя усеща около себе си. Затова и книгите сякаш са написани сами. Те водят ръката й, разказват историята си първо на нея.

Втората й книга се ражда година след "Дом". Действието на "Нощ" се развива в далечна Италия по време на Втората световна война.

“От много години ме вълнува темата за войната. Именно това се опитах да направя - да погледна войната през човешките очи, за да мога да я разбера. Да разбера как е възможно хората да имат толкова много лица. Говорим за тия събития много имагинерно, но не ги разбираме. Обичаме да лишаваме от удохотвореност определени неща, сякаш зад тях не стои човешка ръка. Зад войната стои човешка ръка, тя не е просто понятие. Винаги ме е изненадвало как забравяме за това. Сещаме се, че зад нея стоят хора, едва когато войната се вгледа в нас”

Застинах. Камелия говори по начина, по който пише. Защото много ясно си спомням, как сърцето ми е спирало, докато разлиствам страниците на нейните романи. Така ми спря сърцето и в онова столично кафене.

Определено е човек, който знае как да борави с думите. През цялото време на разговора ни, тя не докосна чашата си с капучино, а аз се опитвах да попия всяка дума, която ми казва. Защото сякаш пишеше пред очите ми.

Жената срещу мен може би е един от най-ерудираните хора, които съм срещала през живота си. Видяла е толкова много, а срещите й с какви ли не хора и националности й помагат да пише по начина, по който го прави. Благодарна е, че не се е отказала от писането, въпреки всички предпоставки.

“Винаги съм писала заради някаква своя лична нужда. Не е било моя цел. Ако някой ми беше казал, че ще стана писател накрая и ще сбъдна мечтата си, нямаше да му повярвам. В един момент животът ми тръгна в друго русло. Винаги съм писала, но защото винаги съм имала огромна любов към книгите. Имала съм нужда да пиша. В един момент приех, че не ми е дадено в този живот да съм писател и толкова.

Вярвам в съдбата. Приех, че ще си пиша за себе си, ще си чета… Нямаше да повярвам, ако някой ми беше казал, че ще стана писател. Но пък… ето. Оказа се, че е писано”

Аз също съм благодарна, че не си се отказала от писането, скъпа Камелия.