Доцент Атанас Мангъров, който често е обвиняван, че води ковид войни, настоява, че просто държи на думите си.
За него коронавирусната пандемия, която ни мъчи вече повече от година, не е толкова страшна.
Но какъв е той в личния си живот? Разказва в интервю за 65-тия си рожден ден.
Някои негови отговори може да ви изненадат, други - не. При нас поне бе така, особено това, че е бил... тираджия.
Той не обича рождения си ден и рядко успява да се събере със семейството за този ден, за разлика от преди години, когато е бил ученик.
"Не обичам да го празнувам. Никак не обичам рождения си ден. Обикновено и не се събираме. Аз излязох от вкъщи на 14 години, когато отидох да уча в Английската гимназия в Пловдив. На рождените си дни все съм бил в движение. Със съучениците ми правехме купони. Като студент беше кофти, защото в края на януари е сесията. Когато децата бяха малки, вкъщи правехме сбирки с по 30-40 души, но и това отмина", коментира той пред dir.bg.
Доц. Мангъров е отгледал четири деца, като две от тях са тръгнали по неговия път и са се реализирали в България.
"Най-големият ми син - Борислав е от първия брак на съпругата ми. Другите деца са Елена и близнаците - Христо и Илия. Борислав е управител на фирма, Христо и Илия са лекари, а Елена е фармацевт. Сестрата на жена ми е професор по биохимия в САЩ, живее там и запали Борислав да става кинезитерапевт, защото признавали там нашите дипломи. Той отиде на една студентска бригада и после повече не искаше и да чуе за Америка. След това завърши бизнес администрация в Американския колеж в Правец и работи в България.
Всичките ми деца работят в България. Иначе как ги гледахме, че нещо се отплеснах. Трудно - това е отговорът. Елена беше на 10 месеца, когато близнаците бяха на път да се раждат. Тя тогава отиде в Стара Загора при майка ми и баща ми - уж за малко, докато се родят близнаците, но се върна в София, когато беше на 14 години и когато я приеха в Английската гимназия.
Откровено мога да кажа, че тя ми е повече като сестра, отколкото като дете. Тя има същата психоструктура като мен, същата проклетия, същия инат. Дори е по-добра", разказва доцентът.
Хобитата на са му стрелбата и плуването.
"Пристолетът трябва да е Глок 17 и Рюгер Марк 3. Имам пет или шест пушки, но ловът се случва рядко. Иначе навремето бях и сега отново съм в клуб по стрелба. Страхотно е усещането. Стрелбата ти дава възможност да се съсредоточиш, да потънеш в себе си до такава степен, че да забравиш всичко останало.
Ако една мисъл ти мине през главата в момента на изстрела, тя се вижда на мишената - наляво, надясно, горе, долу. И какво правиш в такъв момент? Теглиш си една майна, че си тъп, и продължаваш напред. И отново удоволствие. Обичам и да плувам, да тичам, но нещо навъртях километри в бягането и колената ме болят. И за реглаж не стават. (Смее се). Иначе плувам редовно.
Той разказва и за канадската си авантюра и кратката си "кариера" като тираджия.
"О, да. Говорим за 1990 година. Та тогава и аз, като всички други, хукнах да ходя в чужбина, защото тук нещата не вървяха. Отидох първо в Швеция и исках оттам после да замина за Канада. И в Швеция какво... Тогава беше изселническата вълна. Нищо не стана. Върнах се от Швеция.
След това намерих покана за един конгрес по инфекциозни болести в Монреал. Конгресът е скъпо мероприятие, конгресни такси, хотели, самолети. Намери се една приятелка, която искаше покрай мен да стигне до Канада като придружител и реши да финансира пътуването. Отидохме за визи в консулството на Канада в Белград.
Там консулът - една възрастна дама, от пръв поглед разбра, че отивам, за да остана и въпреки това ми даде виза. Приятелката не получи виза, но не оттегли финансирането. В Канада половината от българската общност ми бяха познати - старозагорска махала, пловдивска махала, съученици.
Бях се настроил да ставам шофьор на ТИР. Изкарах месец, но реших, че не е моето - неосъщественият канадски тираджия. (Смее се) Главата ми щеше да изпуши от мислене - шофьор в Канада или лекар в България? Иначе имам колеги, които отидоха и още карат. Въпрос на гледна точка е.
По-късно в България с приятели си купихме ТИР от разпродажбата на СОМАТ. Две години си играхме на тираджии, а на близнаците разказвах приказки за приключенията на ТИР-а Мерцедес в Йордания, Сирия и други страни. Исках моите деца да отидат да учат в чужбина, но те не пожелаха. Аз пък си останах лекар", завършва доц. Мангъров.
