Днес на държавния зрелостен изпит по Български език и литература зрелостниците имаха да пишат за разума и чувствата по повестта "Крадецът на праскови".

Разбира се, очакваме младите да знаят тази творба на Емилиян Станев, тъй като тя се изучава в 11. клас по сегашната учебна програма, но знаят ли възрастните за нея?

GlasNews ще ви припомни за Иво и Елисавета.

Преди да се потопим в силната любов между двамата герои, нека се върнем назад във времето. Любовната история в повестта е представена като ретроспекция – тя се е разиграла години преди събитията, с които започва самата повест.

Любовта на Иво и Елисавета се разиграва малко след края на Първата световна война във Велико Търново, където е организиран лагер за военнопленници.

Лирическият герой Никола се завръща в Търново, за да продаде наследството, оставено от покойния му баща. Там се среща с един свой познат, учителят Петров, Козичката. Двамата си спомнят за къщата от другата страна, кято е принадлежала на стар полковник и неговата красива, но тъжна жена. Още като е бил малък, тази жена се е видяла на Никола като същество от друг свят, прелестно, но недостъпно. Те двамата живеели в града, но след като в града пламнал тиф, преселили се тук, а след като полковникът се сблъскал с набезите на крадци и изгладнели животни, той извикал ординарец да пази и да спи в градината.

Съпружеският живот на Елисавета не е щастлив. Полковникът е суров човек, 15 години по-възрастен от нея, а и връзката им протича през три войни. Заради раната си, полковникът вече не е на фронта, а е назначен за комендант на града. Той е суров и принципен, държи на дисциплината и нарушава строго всяка грешка. Дори слага звънчета, скрити в плашило, свързани с тел за оградата, за да предупреждават за опасност. 

Един горещ следобед Елисавета остава сама в градината и чува предупредителното позвъняване на звънчетата. Очаква да намери куче, но вместо това вижда сръбски пленник, измъчен, слаб и загорял на слънцето, който е напълнил шапката си с праскови. Оказва се, че той е учител по музика. Тогава Елисавета започва да гледа на него по различен начин, тъй като тя самата е учителка и времето, прекарано в колибата, отдава на четене. Елисавета дава на пленника да яде и му обещава да му подари старите ботуши на съпруга си, защото Иво Обретенович идва при нея бос и с разранени стъпала. 

След срещата си с Иво, тя не престава да мисли за него. Тя започва да чувства в себе си раздвоение – едновременно иска да го отблъсне и притегли към себе си. Иво не идва на следващия ден, а доста по-късно. Елисавета отново усеща раздвоението си от присъствието му, докато разговарят – той признава, че я е шпионирал.

На следния ден Елисавета шие на шевната машина в компанията на Марьола, нейната прислужница. Усеща, че някой я наблюдава и отпраща момичето, за да остане насаме с пленника. Когато се среща с Иво и го пита защо не идва често, той казва, че се грижи за френски майор, пристрастен към алкохола. Елисавета намира сили в себе си да му каже да не идва повече, но той я целува и обещава да се върне.

Междувременно полковникът започва да заблеязва настъпващата в Елисавета промяна и ѝ казва, че е станала момиче, че е друга, но тя не му обръща внимание. Нейният съпруг ѝ се струва като бреме, като нещо от миналото, подобно на студената ѝ майка, от което да се освободи.

Мародерствата в градината продължават, което вбесява полковникът – той ненавижда корумпираните си колеги и се гордее, че не е като тях. Затова взима пушка и я дава на ординареца, заповядвайки му да стреля по всеки, който дръзне да влезе. 

В продължение на пет дни Иво не идва и Елисавета непрестанно го очаква. Във фаталната вечер тя седи на трема, реди карти. Учителят изведнъж чува изстрел, после Елисавета започва да пищи. Той отива да види какво се е случило на следващия ден. Среща го ординареца. Учителят вижда тялото на Иво, проснато на земята, и следите от агония, тъй като не е издъхнал веднага. След това Елисавета се самоубива.

Учителят разказва на Никола, че след това мястото запустяло. Полковникът бил уволнен и обявен за военнопрестъпник, но не и съден. Починал две години преди появата на Никола в града.

По историята на "Крадецът на праскови" е направен филм. В него участват сръбският актьор Раде Маркович (в ролята на Иво), а Елисавета е изиграна от Невена Коканова.

Филмът излиза през 1964 година и е режисьорският дебют на Въло Радев. Филмът пожънва големи успехи, а докато Въло Радев пише сценария, набелязва някои от актьорите.

Първият е Наум Шопов за ролята на френския пленник, а Невена Коканова перфектно се вписва в образа на Лиза. За ролята на Иво Въло Радев иска да наеме актьор от Югославия. Но директорът на Студията за игрални филми Георги Йовков не е съгласен с тази идея: "Още не си започнал, а вече настройваш българските актьори срещу себе си...” Управлението на Кинематографията също се противопоставя на Въло Радев: “Киното е национално изкуство, то трябва да използва националния ни творчески потенциал! Но Въло Радев успява да защити позицията си и заминава за Белград.

За ролята на Иво той набелязва двама актьори: Душко Яничевич и Раде Маркович. От пробните снимки с Душко Яничевич Въло Радев остава разочарован. Раде Маркович признава, че това е първата роля, която приема, без да е прочел сценария. Още преди да бъде излъчен в България, филмът е избран да участва в конкурсната програма на филмовия фестивал във Венеция.

Въпреки че не печели награда, филмът получава отлични отзиви. Критикът Иван Стоянов казва: "Когато гледаш „Крадецът на праскови“, те обзема носталгия и меланхолия. Настроението ти е същото, както когато слушаш лирическа музика или гледаш красива картина. Няма думи, които да опишат чувствата, които изпитваш, докато слушаш музикална фраза или гледаш цветовете. Може да забравиш всичко за „Крадецът на праскови“, но атмосферата ще остане с теб".

На кинофестивала във Варна Раде Маркович получава награда за мъжка роля, Невена Коканова – за женска, Георги Георгиев – за дебют и Мишо Михайлов за ролята на полковника. Филмът е отличен със специалната награда на журито, както и наградата на публиката.

Гледайте филма тук: