Разделихме се.
На българи в България и българи в чужбина.
На здрави и болни.
На вирусоносители и такива, които не знаят още, че са вирусоносители.
На карантинирани и некарантинирани.
На такива със и такива без маски.
На възрастни и млади.
На работещи и такива, които загубиха работата си.
На фенове на Щаба и фенове на Съвета.
На ръкопляскащи от терасите и плюещи във фейса.
На такива, които посрещат по аерогарите, и такива, които заклеймяват пристигащите.
На такива, които са „за” бързите тестове, и такива, които са против.
На такива, които получават заплати, и такива, които отиват в Бюрото по труда.
На такива, които пазаруват неистово, и такива, които не пазаруват, защото няма с какво.
На отговорни и безотговорни.
На "доносници" и "демократи".
На такива, които си мият ръцете, и такива, които ровят – и сега! – в кофите за боклук.
На такива родители, които най-после разбраха, че проблемът не е само в учителите, и такива, които и сега твърдят: Пак ние им вършим работата…
На такива, които след като се презапасиха, сега пълнят кофите с хляб, и такива, които вече нямат за хляб.
На такива, за които правилата значат нещо, и такива, които нямат и намерение да ги спазват.
На паникьори и айляци.
Разделихме се… И физическото дистанциране ни е най-малкият проблем. Разделиха се душите ни, светоусещането ни, моралът ни. От интелигентната ни заедност не остана нищо. Или почти нищо. Страхът за оцеляването ни – физическото, арогантно демонстрира, че българинът не може в заедност да решава проблемите. Жалко.
Ако не искате да се натъжавате, не четете това.
