Актьорът Димитър Маринов – българина в оскаровия филм „Зелената книга“, разказа за всекидневието му в САЩ след интензивния светски рейд у нас и как се развиват нещата около следващите му проекти, за които само загатна тук. Някои от тях ще го доведат в родината отново. "В Холивуд няма приятелство като в България", категоричен бе той в интервю, което даде пред в. Монитор.

Кой е той?
* Роден е на 6 октомври 1964 г. в София
* На 11 години е първа цигулка във филхармония „Пионер“
* Завършва ВИТИЗ в т.нар. златен клас на проф. Крикор Азарян
* През 1990 г. заминава на турне в САЩ и Канада и решава да остане отвъд Океана
* В началото се озовава в Ноксвил, Тенеси, свири на улицата, за да се прехранва, работи като мияч на съдове, в пицария, а по-късно отваря собствен ресторант
* Преди да получи видимост с филма „Зелената книга“, е участвал в поддържащи роли в множество филмови и тв продукции в САЩ („Закон и ред“, „Агент Картър“, „Скорпион“, „Рей Донован“, „Стрелец“, „Американците“ и др.)
* Участва в дебютния филм на Лъчезар Аврамов „Снимка с Юки“, който имаше премиера на „София филм фест“
* В момента преподава в престижното Actors Studio в Лос Анджелис, филиал на Universal
* Женен е за американка и има двама синове – Йордан (14) и Михаил (6)

- Г-н Маринов, лесно ли се адаптирате към американското си всекидневие след тези интензивни десетина дни в България, преизпълнени със светски ангажименти и вълнуващи срещи? Кое беше първото нещо, което предприехте след завръщането си отвъд Океана?

- Адаптирането никога не е толкова трудно, макар моят полет да беше доста неприятен – с 2 спирки и изпускане на самолет поради закъснение на предишния, така че вместо да летя до Лос Анджелис 14 часа летях 26. Беше наистина гадно, но се прибрах и, разбира се, всекидневието ме грабна веднага. Семейството ме очакваше, липсвах им, малкият ми син пък беше леко болен и трябваше да се погрижа. След това уведомих моите професионални партньори, агенти и мениджъри, че съм готов отново да вляза в играта, и то с пълна сила. Те настояха да им разкажа всичко, което се е случило в България, но все още не съм успял изцяло. Защото веднага ме вкараха в тежката игра: на следващия ден след пристигането ми трябваше да науча 7 страници текст за сериозен кастинг след 3 дни. Но това е животът и такъв трябва да бъде. Да си организиран, да си гъвкав и да не обръщаш внимание на умората, а да намериш начин да се адаптираш. Имаше много неща, които исках да споделя у дома, децата постоянно ми задаваха въпроси и беше много вълнуващо. Защото срещите в България дълбаеха своята следа и носталгията у мен беше превъзбудена повече, отколкото трябва. Емоционално, в усещанията си аз все още бях в България, независимо че вече карах по улиците на Ел Ей...

- Кое от преживяванията у нас ще остави най-ярък отпечатък в паметта ви? Чухте ли нечии думи от стар приятел или нов познат, които са били истинско откровение за вас?

- Най-силните преживявания бяха на живо. Най-ярък отпечатък в паметта ми оставиха на първо място срещите с младите студенти в НАТФИЗ и на второ – с публиката и медиите в Пловдив при представянето на „Зелената книга“. Прегръдките, ръкостисканията, снимките, въпросите след всяка прожекция, спирането по улицата, размяната на мисли и идеи – това е нещо, което няма цена, за мен то е по-важно от всичко останало. Това чувство за любов и благодарност наистина няма измерение. Доста приятели ми даваха съвети да се държа като звезда, да отказвам някои участия, да не бъда чак толкова открит и добронамерен, да имам „тежест“, защото съм „голямата работа“ – но това беше точно противоположното на онова, за което аз бях в България. Просто не съм такъв човек и никога няма да се променя. Умея да разделям професионалното от персоналното. Ако имам професионални успехи, те са само професионални и нищо повече. Персонално, разбира се, това е голямо удоволствие, но не означава, че трябва по един или друг начин да парадирам с него. Много нови познати ме питаха как съм успял да се запазя толкова оптимистичен, скромен, да не се надувам. За мен това звучеше като комплимент. Отговорът е елементарен - аз съм този, който съм, аз съм си аз. Искам хората да ме приемат като един от тях. Да, човек с успех, определено, но този успех е част от моето развитие. Ако започна да се държа като звезда, би било много тъжно...

- Поддържахте ли през годините в САЩ приятелства със свои колеги в България? Успяхте ли да се видите с някои от тях при престоя си тук и за кои съжалявате, че сте пропуснали тази възможност?

- Поддържам връзка с двама колеги от моя клас - Лиза Шопова и Стефан Денолюбов. Още от студентските години си бяхме влезли под кожата и работехме много добре заедно. Това бяха хора, които безрезервно ми вярваха и ме насърчаваха във всяко едно отношение. Успях да се видя и с двамата, макар и за кратко, което ме кара да се чувствам гузно, защото исках да споделя по-дълго време с тях, но те са истински приятели и ме разбират. Имаме много за какво да си говорим, даже с Денолюбов работим заедно по един проект... Страшно съжалявам, че не можах да се видя със Стефан Вълдобрев, той беше отправил едно послание към мен, което безумно ме очарова и дори ме разплака – не съм предполагал, че имам такова огромно значение в неговия живот с китарата, която някога му подарих... Много мечтаех да се видя и да си поговоря с Камен Донев, но той е изключително зает човек и не можах. Радвам се, че се видях с Мариус Куркински, голяма изненада за него беше, когато му връчих наградата на проф. Азарян, след което отново след толкова години се прегърнахме. Койна Русева трябваше да пътува същата вечер за Пазарджик, но остана в театъра до късно, за да изпием по чаша вино. Беше и Касиел – уникално удоволствие е да си в компанията й, нейното присъствие за мен винаги ще бъде магия... Тайно се надявам, че скоро ще имам възможност да дойда в България за по-дълго и да направя приоритет срещите с тези мои приятели и колеги, които всеки ден толкова ми липсват.

- А сприятелихте ли се с някои от големите имена в професията там, където живеете сега?

- Не, тук няма приятелства извън снимачната площадка и репетиционните зали. Тук са друг вид взаимоотношения. Поддържам връзка с някои от колегите от „Зелената книга“, с които си говорим приятелски - как си, добре ли си, но това не е другаруване, както в България – да се срещнем, да си пийнем, да си хапнем, да споделяме идеи, да търсим проекти заедно, да планираме... Не... Тук има друг ред, редът на индустрията, който е значително по-различен. Чувствата и отношенията са топли, приятни, ако ни се случи да се видим на парти или на кастинг, но като цяло в Америка професионално-приятелска връзка все още нямам с нито един от големите актьори.

- Вие сте възпитаник на прословутия „златен клас“ на проф. Крикор Азарян в НАТФИЗ. Тази подготовка беше ли ви от полза в Америка, отваряше ли ви врати, какви предимства ви даваше?

- Държа да кажа, че нарицателното „златен клас“ за мен е метафора, в смисъл че изключително висок процент от него днес са светила в българската култура. Но лично смятам, че всеки клас, завършил ВИТИЗ или НАТФИЗ, е златен клас сам по себе си. Всеки един колега е златен сам по себе си. Дали е успял или не, дали се е лансирал или не, това няма нищо общо. В ранна възраст много колеги не успяват да се откроят, но в по-късна те правят чудеса, и обратното – някои рано правят чудеса, а по-късно се запиляват нанякъде или изчезват завинаги. Затова този етикет „златен клас“ за мен не е комплимент. Да, удоволствие е да го чуя, разбирам, че е жест, но нека сме реалисти: всеки студент, който сега учи в НАТФИЗ, е вече сам по себе си златен – със златно бъдеще и златни възможности. Дали ще ги оправдае, това е вече негов личен въпрос. Но аз имам респект към всеки от тях. Що се отнася до подготовката, която получих от проф. Азарян, определено тя ме лансира в САЩ. И до ден днешен аз не съм взел нито един клас по актьорско майсторство там. Гостувал съм на няколко класа, видял съм как се работи, но в крайна сметка това, което аз съм получил от българската школа, ме прави онова, което съм днес в киноиндустрията в САЩ.

- Синовете ви проявяват ли афинитет към актьорската професия, наясно ли са с какво точно се занимава баща им и колко е известен в родината си? Имат ли желание да посетят България? И на какъв език общувате у дома?

- Големият ми син е математик и спортист, но обожава актьорлъка и въобще изкуството. Има искрени чувства към това, което правя. В трети клас учителката го питала „С какво се занимава баща ти?“ и той отговорил: „Ами той се разхожда вкъщи с едни листове и си говори сам“... Малкият, който все още е на пет и половина, определено има афинитет към актьорството и музиката, обича да забавлява, да е център на вниманието. Много е артистичен и смешен. Разбира се, те имат огромно желание да посетят България. От малки им четях български народни приказки, детски анимационни филми са гледали... А това колко съм известен в България някак си им е далечно, въпреки че като се върнах и заразказвах, се усети тази гордост и кеф, че татко е „важен човек“. Но, от друга страна, те нямат усещане за „звездност“, въпреки че съм ги водил на кастинги и на терен. За тях татко си е татко, приемат ме много земно – татко просто си върши работата. Езикът, на който общуваме, е английски. Жена ми е американка, а аз за съжаление нямам лукса на баба и дядо, които да идват и да помагат, нямам лукса и да ги изпращам в България, защото няма къде. Така единственият, който говори български, съм аз. Когато се ядосам, казвам някои неща на български. И те ги знаят тия някои неща... На големия син приятели от България му бяха изпратили учебник, защото вече има интерес да усвои езика.

- Кога започвате снимки за скъпоплатения тв сериал, за който споменахте на срещата в Театралната академия, и какъв ще е вашият герой в него? Бихте ли се снимали в телевизионен или филмов проект в България?

- Сериалът е задържан до края на март, тъй като се оказа, че има сериозно предложение да го поеме „Нетфликс“. В момента той е собственост на Direct TV, голяма организация тук. Идеята е да започне да се снима в последната седмица на април в Торонто. Героят ми ще е агент на руското контраразузнаване в САЩ, малко по модела на друг тв сериал, който 7 години сриваше Америка – The Americans, където аз преди 3 години също участвах. Ще има конспирации, двойни агенти, икономически и политически шпионаж. Аз ще съм онзи гад, който играе и с двете страни – безскрупулен, арогантен, но изключително добър в това, което прави. Да се надяваме, че ще започна работа скоро. С най-голямо удоволствие бих се снимал в тв сериал или филм и в България, но това трябва да е добре подсигурено от гледна точка на време и възможности, защото все пак аз живея в САЩ, тук са ми семейството, домът, професията и кариерата. Но ако България ми предложи, аз с най-голямо удоволствие ще го направя свой пръв приоритет и ще донагласим програмата както подобава. За мен би било удоволствие наистина.

- Ще разкриете ли нещо повече за двата театрални проекта у нас, за които стана дума по време на престоя ви в София?

- Нещата трябва да се споделят тогава, когато дойде моментът. Не става въпрос за тайна, а за даване на напразни надежди и аз съм убеден, че вие в България това го познавате добре: много неща се говорят, много идеи се споделят, много обещания се дават, а в крайна сметка всичко умира там, където се е родило. Затова винаги съм предпазлив. Но ето какво все пак бих споделил с вас. В преговори съм да поставя спектакъл по българска класическа литература, мисля, че в България хората в момента имат огромна нужда от това. И то да бъде направено с актьори родолюбци, които ще го приемат не само като професионална изява, но и като човешка. Мечтата ми е да събера т.нар. златен клас на Коко Азарян и всичките ми състуденти да участват. Вярвам, че може да се осъществи. Планирам и майсторски клас по театър и кино за млади таланти, компилация между българската школа, която аз съм завършил, и американските практически начини на работа. Има и нещо трето, което е много лично – имам идея за моноспектакъл, който да направя в България, но за това обещавам, че ще ви се обадя, когато дойде време.