Пореден абсурден „обир“ разбуни социалните мрежи, този път от столичния квартал Слатина. В публикация във Facebook Росица Йорданова предупреждава за крадци, които разбиват обекти в района, като към сигнала има и видео – достатъчно показателно, за да предизвика не само гняв, но и горчива ирония.

На кадрите ясно се вижда как трима маскирани мъже се опитват да оберат кафемашина. Ако очаквате бърз и „професионален“ удар – забравете. Сцената прилича повече на зле режисирана комедия: блъскане, приклякване, суетене около машината, видимо чудене „сега какво правим“. В един момент единият дори започва да действа с откровено настървение, сякаш ще я пребори с инат.

И след цялото това усилие? Вратата най-накрая поддава. Грабват оборота – и изчезват.

Големият удар приключва за секунди. Голямата печалба? Според коментиращи – между 40 и 60 евро. Да, точно толкова. Пари, за които трима души рискуват да бъдат заснети, разпознати и арестувани.

Под публикацията във Facebook заваляха реакции, които обобщават общественото настроение по-добре от всякакъв анализ.

„До там ли стигнахте – стотинкари, мишкари, мизерници“, пише потребител.

Друг добавя с ирония: „Гледал съм как за същото време отварят банкомат.“

Трети пък прави болезнено точна сметка: „Монетникът е по-скъп от самата машина.“

И точно тук идва най-тъжният момент – не самият обир, а нивото, до което е паднал. Това вече не са „удари“, не е престъпност с някаква логика или план. Това е дребно, отчаяно ровене в стотинки, придружено с маски и нощни акции, които повече приличат на ученическа пакост, отколкото на сериозно престъпление.

Но нека не се заблуждаваме – щетите остават реални. Разбити машини, разходи за ремонт, страх у хората в района. И усещането, че някой е готов да направи всичко за шепа монети.

Сигнал е подаден в полицията, а според автора на публикацията има и други разбити обекти в района. Въпросът вече не е дали ще ги хванат, а защо подобни „акции“ изобщо продължават да се случват.

Защото когато „ударът“ е за 50 евро, проблемът не е само в престъплението. Проблемът е в отчаянието, безнаказаността и онова усещане, че няма дъно – защото винаги може да се копае още малко надолу.