Една футболна легенда днес трябваше да навърши 77. Не това обаче отреди съдбата.

Георги Аспарухов е роден на 4 май 1943 г. в софийския квартал "Редута". Играе в детския, а след това и в юношеския отбор на "Левски". Печели шампионската титла с юношите през 1960 и 1961 г. 

Обявен е за най-великия български футболист на XX век. Позицията му на терена винаги е била централен нападател. 

През 1960 г., когато е приет в първия отбор на "Левски", е едва на 17. Дебютира през пролетта на същата година, а първия си гол отбелязва на 28 септември срещу "Ботев" в Пловдив за 1:1. 

От пролетта на 1962 г. до есента на 1963 г. играе в "Ботев", където става носител на Купата на България през 1962 и вицешампион през 1963 г. След като се завръща в "Левски", печели три шампионски титли през – 1965, 1968 и 1970 г., и три купи на страната през 1967, 1970 и 1971 г.

Последният му мач в първенството е на 28 юни 1971 г. срещу ЦСКА (1:0), a последният му гол е на 13 юни 1971 г. срещу Етър във Велико Търново (1:1).

През 1967 г. легендарният треньор на "Милан" Нерио Роко е бил готов да му помогне да емигрира, ако приеме умопомрачителната за онова време оферта на италианския гранд. "Милан" вижда в лицето на Аспарухов перфектния таран, който бележи еднакво добре с двата крака, и с глава. Гунди обаче отказва да емигрира, припомня БНР.

Помнят се думите му: "Има една страна България, и в тази страна България има един отбор „Левски”. В този отбор съм се родил, в този отбор ще умра!”.

Спортната слава на Гунди и чисто човешките му качества отдавна са го превърнали в легенда. За Гунди са чували дори хора, които не се интересуват живо от футбол.

Онова, което се забравя, е огорчението, което публиката не е спестила на своя любимец. За него Георги Аспарухов говори в запис, запазен в Златния фонд на БНР. Там той споделя непримиримостта си към грубостта на терена. А тя често е резултат от гоненето на точки на всяка цена. Но най-голямата му горчивина идва, когато е оставал "неразбран от свои хора".

Думите му звучат актуално и може да ни накарат да се замислим за онова, което не пестим на онези, от които се възхищаваме и приживе превръщаме в легенди.